автор: Rodenavlotos

Защо така, така самотно
изглежда всичко тази вечер?!
Денят като последна лодка
потъва в залива далечен.

              Скалите изведнъж замлъкват,
              напуснати от свойте сенки
              и фарът между тях изпъква
              със самочувствие на бемка

върху лицето на морето.
Живее фарът, но във този
междинен час угасва, светва,
ненужен никому. Прибоят

              целува сушата, целува
              с горещи августовски пръски...
              Но тя се прави, че не чува
              и мълчаливо го отблъсква.

Прибоят, фарът и скалите...
Но не за тях съм разтревожена.
Прибоят дълго ще налита
и сушата най-сетне може

              сама, сама да го целуне.
              В нощта ще стане нужен фарът.
              Ще си измислят сенки лунни
              скалите. Но една цигара

ще другарува само с бриза
върху стаеното крайбрежие
и ще се мята като риба
луната в облачната мрежа.