автор: fantaziq

Гребвам шепа море
и измивам очи,
а солта се отлага в душата.
Чайка кацва до мен,
но разперва криле
и отнася я вятърът.
Пресолени мечти
от пенливи вълни
си изплитам на съмване,
а денят ги разтапя
с бавна, жежка ръка
чак до залеза кървав.
Песъчливият бряг
ми нашепва със глас,
че е време за тръгване,
но прегръщам нощта
и ръка за ръка
извървяваме пътя до съмване.
И на кораби смели
качвам своите дни
да отплуват в далечното,
но завръщат се те
със присвити платна,
на страха си обречени.
Може би след години
на надежди незрими
ще открия съдбата си,
че ще бъда щастлива,
щом в черупка на мида
приютявам душата си.
Но сега ми е рано
и с усмивка през рамо
се разделям с морето
за да тръгна натам,
закъде ли, не знам...
Ще последвам сърцето...