автор: barona_36

Този рай, изграден върху жито и кости,
ме прикотка в любовните свои поля,
а реката – сълза във окото на Господ -
ме настигна и кротост в душата ми вля.

И делих този град, всички улици тънки
не със ангели бледи в църковния хор,
а с една чипоноса и гневна издънка
на узрялата шипка в съседския двор.

Всяка среща за нас беше повод за рана,
всяка ласка бе в брой до последния лист,
а когато и в рая самотно ù стана
тя зад райските порти преметна филиз.

Но без нея и раят е мрачна конюшня,
а у мен цвили сякаш преситен жребец.
И какво, ако грива над бездната люшна,
тя ще спре ли да хвърли над нея венец?!

Аз не знам, но когато небето разровя,
слънчев лъч мисълта ми ще порне на две:
да не би тук синът ми от всяка подкова
вместо сърп посреднощ... остър меч да скове.