автор: vicont

Моят дом е душата ми стара, окъсана.
Като облак е черна, като него навъсена.
Моят миг са сълзите горещи в тъмата,
моят вик е соленият бриз на тъгата.

Моят стил - невъзможност... Красиво прикрита.
А в усмивката - верният път за сбогуване.
Моят жест - любовта ми, в надежда завита,
уморена от ролите в дълго преструване.

Моят свят ... омагъосан е, носи забрава
в тъмен ъгъл сред паяци, стари другари.
Казват : носи късмет! А какво ми остава?
Моят ден ме осъжда на тежки товари.

Моят дом? Но къде ли е ? Свят на уюта?
Нямам избор, кървяща съм рана открита -
моят шанс пак фалшива монета пробута.
Моят дом ли? - душата ми, в ъгъла свита!