автор: Platonika

Масажирахме масите
изпод телата си.
Изпокъсахме расите –
идеални сме.
Изсценирахме трилъри.
За да можем да псуваме.
Изродихме се в изроди -
уви - изтанцувани.
И сега аз и ти
сме свръхмъртви пионки.
Просто люспи хитин
на безброй богомолки.

Виж ме, миличък!
Бясна съм!
Хапя терасата,
под която Ромео
разпадна се пясъчно.
Жулиета пропадна.
И ми стана безсмислено
да се тъпча негладна
с тази нова измислица.

Но когато безкръвна си
е съвсем безполезно
да се режеш, да плачеш
и да риташ болезнено,
и да искаш безмълвно,
когато нетрезво
те поглъща напълно
твоята женственост.
Да проникваш в материя,
пределно прозрачна,
да се любиш с истерия
в кула от хапчета
и да молиш света
да не сграбчи мечтата ти,
да си будна отвъд,
а да спиш на Земята
и да знаеш, че всички
крачета на масите
са си дяволски мечове,
дето плащат душата си
точно с твоята смърт,
идеално изчистена –
като бебешка плът,
като вейка разлистена.
А годините тихички
да са две-три-пет седмици.
Безполезно е, миличък,
да вървиш срещу себе си.

Ти и аз...
Аз и ти...
Масажирахме масите.
Те се свлякоха с вик.
И изригнаха расите
от целувки и кръв,
и от страст, и от болка,
от проклетите мечове,
от богомолките...

Кой ли би оцелял
след това пътешествие?!
Не и ти. Ти умря.
И си вече Небесен.
А пък аз... Аз си пея.
И крещя, и разцъфвам.
На живота се смея.
Виж ме!
Безсмъртна съм.