автор: platonika

(Не се паникьосвай.
Това е от онези стихове,
които са проза с транслации
на новия ред до безкрайност.
Онези, които ти толкова мразиш.)
Скърцат усилено пантите
на клепачите ми.
Искам да се събуждам до теб.
Още малко и ще повярвам,
че съм сляпа, роботизирана кучка.
Столовете изтърбушват дъната си,
когато просто ми хрумне
да износя душата им.
Самоубиват се. За да не ги убия.
Убийца съм аз, мамка му.
Знам, че когато ме мразиш,
аз имам нужда да вярвам -
аз съм тъпа, екстравертирана кучка
с мозък на шибан психар.
А ти просто си толкова истински.
Че моите липсващи мигли
побеляват от твоите сълзи.
Светът е ужасен.
А моите пеперуди са пепел.
Аз имам нужда от феникси.
Намери ми от някъде огън.
Всичко е Хаос.
И ти си толкова истински,
че забравям, когато си с мен.

Не!
Не се паникьосвай, но знаеш ли...
Всеки път щом си спомня за теб...
Виждам една страшна сцена...
Аз стоя и ти ближеш очите ми...
И после ми казваш, че ме обичаш.

Това беше първото ми фелацио.
Не, не ми пука за нищо.
Просто това беше фелацио,
за която всяка жена...
би умряла в ръцете ти.
И аз умрях.
Точно както и ти сега.