Не помня вече от кога ме има,
а и дали си струва да го мисля.
Единствен по рода си съм. Безименен.
И вероятно - не роден, ами измислен
да бъда страж под сянката й златна
/във нея част от мен самият грее/.
Мнозина пробваха да я откраднат,
но никой не е по-голям от змея.
Не ябълка - единствения повод
на този свят и аз да съществувам.
А пък човеците ме хранят с злоба,
с девича кръв и...просто се страхуват.
А аз сънувам слънце и поле
във литналите къдри на момиче.
Но кой ли може да го разбере?
Такъв не е нормално да обича.
Заменям ябълка за обич - спешно,
пък после бих си поздравил палача.
Но да се влюбиш в змей...дори е смешно.
И за това съвсем по мъжки плача.