автор: cataphractus

Винаги го беше занимавала очебийната разлика между външния вид на пауните и звуците, които издават. Особено занимателна - и очебийна - ставаше тази разлика малко преди изгрев, когато пауните в градината дружно надаваха пресеклив вой, който можеше да накара косата на човек да настръхне, ако го чуваше за пръв път.
Беше ги купил баща му, с чисто кулинарни цели и още по времето, когато тези симпатични зелено-сини кресльовци струваха безбожно скъпо. Той, сестра му и брат му обаче до такава степен се влюбиха в смешната походка и демоничните им писъци, че възможността някоя от птиците да се озове в чиния мина в сферата на мечтите, а скромна колония пауни окупира задния двор и с времето се превърна в голяма колония. Братята – тогава още хлапета, дори не позволиха на баща си да отреже езиците на екзотичните пришълци... макар че по-големият всяка сутрин обмисляше тази възможност, търкайки очи в леглото.
Той се прозя за последно и стана. Обичаше да се бръсне собственоръчно, обличаше се сам и ако не се подчиняваше на реда вкъщи, дори щеше да закусва в стаята си, заради което се радваше на искрената любов на робите. Това, което те не знаеха, беше че не го прави, за да им спести труда. Правеше го, защото ненавиждаше докосванията им.
Тънкият бръснач скриптеше по лицето му, като от време на време пускаше малко кръв – бръснеше се със студена вода, а кожата му не беше от най-грубите и това оказваше влияние. По кърпата останаха няколко червени капчици, сякаш с нея бе убивал комари.
Изсипа мръсната вода в легенчето, огледа се щателно в дъното на сребърната купа за бръснене и се усмихна. От съда го зяпаше леко разкривената физиономия на трийсет и няколко годишен мъж със сиви очи и рижа коса, заради която носеше прякора Руф. Косата беше като бащината му, но фините скули, тясното лице и разрезът на очите бе взел от майка си - Домицила, покойната сестра на цезаря император Тит.
Беше втората година от управлението му и над града гърмеше екотът от празненствата по случай откриването на новия амфитеатър. Петилий Руф беше един от малкото хора в Рим, мразещи от сърце гладиаторските игри, и още не бе ходил в театъра нито веднъж. Не можеха да го съблазнят нито разказите за морска битка в наводнената арена, нито изброяването на всички африкански зверове, намерили смъртта си през първия месец от игрите. Беше благодарен, че управлява именно вуйчо му, “любовта и радостта на рода човешки”, защото последният гледаше отвисоко странностите на племенниците си и въобще не се сърдеше заради празно място в императорската ложа. А и винаги мога да се извиня с многобройните си задължения на претор, мислено се намръщи Руф.
Днес щеше да е натоварен ден. Той разтресе гонга до леглото си и в стаята нахълта личният му роб Теодор, цял изопнат от желание да служи. Петилий беше благ по характер, но и човек с огромна власт, затова нито един от подчинените не рискуваше гнева му.
- Добро утро, господарю! Закуската отдавна е готова, и вече те чакат няколко клиенти, сред които почтеният Нигридий с проект ...
- Моля те, Теодор, пощади ме. Достатъчно ще слушам тях – кратко рече господарят, а после се сети нещо. – Кажи на Закария да вземе повече пари, освен всичко трябва да купуваме нов роб. И нахрани птиците.
Закария беше сметководецът на фамилията, стар евреин с тъжна извивка на устата и помръкнали очи. Десет лета бяха изтекли от разрушаването на Йерусалим, но за него то се бе случило едва вчера. По странно съвпадение десет лета бяха изминали и от най-голямата слава на Петилиите – погромът на бунта в Долна Германия, когато бащата на Руф – Квинт Петилий Цериал, бе разбил армиите на трима Юлиевци: принцът на батавите Юлий Цивилис, вождът на треверите Юлий Класик и лингонът Юлий Сабин. Закария би служил почти с удоволствие на такъв воин, ако Цериал не беше зет на божествения Веспасиан и твърде близък с Тит, унищожителят на юдеите. Но уви, човек не може да избира съдбата си.
Съдбата на Петилий Цериал, старо лагерно псе от походите в Британия, явно беше да потушава размирици. Първо бе страдал от въстанието на ицените, които едва не унищожиха неговия ІХ легион; после бе теглил мъки за Веспасиан в гражданската война и бе проливал кръвта си в мрака на германските гори, а като капак на всичко, когато му дадоха управлението на Британия, трябваше да се разправя с бригантите, които бяха по-проклети и твърдоглави от всички племена, изброени дотук, че и още толкова.
След всичко това, съчетано с ранната смърт на Домицила, никой не можеше да го обвини, задето е избрал уединението на вилата си в Путеоли и не се вясва в града. Единият му син, Гай Петилий, напредваше във военната кариера с ІV-ти Флавиев легион из Далмация, а вторият – Квинт, наричан Руф, в момента обитаваше къщата на хълма Целий като упълномощен разпоредител със семейните дела.
И никак не беше доволен от този факт.
Като начало, клиентите на баща му си бяха негови клиенти и горе-долу на неговата възраст. Просто не беше в състояние да общува с тях повече от критичния минимум. Да, беше щедър патрон, макар и от името на Цериал – посрещаше много достойно дневните им нужди и особените им молби, ала не ги понасяше. На това отгоре и Нигридий, който не беше никакъв Нигридий, а Меламп от Родос, и постоянно му досаждаше с шантавите си архитектурни приумици ...
Често се беше питал защо толкова мрази хората. Беше израснал почти без да помни майка си и без да вижда баща си, но извън това нямаше причини да се оплаква. Робите го обичаха с простодушното чувство, характерно за деца, които зависят от някого и едва ли не се бият за секунда внимание; връстниците му държаха на него, въпреки че беше високомерно ироничен; жените, очаровани от властта и мрачния му вид, се опитваха да го въвлекат в елементарните си игри. А той ги мразеше. Всички тях, заедно и поотделно, без да откроява някого и без да проявява омразата си в дребнави наказания, интриги или изневери. Правеше точно това, което трябва, защото така беше възпитан, и като награда получаваше вниманието на околните – а за един мизантроп няма нищо по-страшно.
Закуската бе сервирана в таблинума, според обичая на Цериал, който винаги я делеше с клиентите си. Руф несъмнено би предпочел да излапа храната в уединение – или поне в триклиния, но приеме ли се нещо веднъж за даденост... Освен това беше претор и много добре знаеше колко хлевоусти могат да бъдат хората, когато им се даде повод. И дори без него.
Малката тълпа в стаята притихна с влизането му. Гарантирано бяха обсъждали защо се е забавил толкова, но повечето от тях въобще не го интересуваха. Важно беше да неутрализира Меламп, тоест Нигридий, към когото се насочи с хищническа усмивка:
- Здравейте всички, и най-вече ти, почтени бащини приятелю. Теодор бе така добър да ми каже, че имаш ново хрумване относно вида на градината и строежа на моята ... нашата баня. Дали мога да видя плановете?
- Ъъ. Ъ, заповядай, господарю Квинт – архитектът не беше очаквал такова стремително, зъбато добродушие и се оплете. Смяташе първо да изчетка младия домакин, после да припомни на всички колко е скъп на Цериал (което си беше вярно, дотук глупостите му струваха около шестотин хиляди сестерции) и едва тогава да повдигне въпроса за покрит басейн, свързан с новата градина на дома.
- Ще имам грижата да ги изпратя на баща ми още днес – обеща Квинт. Нигридий зина тъпо: казаното направо си беше удар под кръста, защото всички знаеха колко традиционни са възгледите на Петилий-старши. Ако с ремонта досега гъркът бе минал между капките, нямаше да му се размине при вида на амбициозните чертежи за нещо, наподобяващо Златната къща на Нерон в умален мащаб. – И тъй като делата не чакат, да хапнем, ако не възразявате. Какво е това, Статилий? А, хм, непременно ще ги питам дали се нуждаят от такива ... неща, но ми остави мострата.
Естествено, не успя да изяде и половината от онова, което му беше нужно, прекъсван от вихрушка мнения, врънкания и нескопосани ласкателства, докато Закария раздаваше на по-ощетените от съдбата клиенти малки кесии, а на тези от средна ръка – любезни усмивки, които може би трябваше да извинят държанието на господаря.
Още докато Руф се хранеше, двама обучени роби надиплиха тогата му, което беше неизбежно и, така да се каже, не допринесе за подобряване на настроението му. Но някои неща не биваше да върши сам – не и без присмех от страна на хората, които според него заслужаваха единствено презрение. Не можеше да си обясни как така магистрат, занимаващ се с човешките съдби в най-широк смисъл, в същото време – и пред същите тия хора, се нуждае от двама души, за да му вържат обувките. Беше абсурдно.
Рангът му си имаше и добри страни: поне го возеха до форума в носилка. Ако тръгнеше пеш, каквото всъщност беше съкровеното му желание, щеше да стигне утре вечер ... може би. Всички искаха да видят племенника на императора, да говорят с него, всички го уважаваха, всички го обичаха. Майната им на всички, ухили се Квинт.
Двамата ликтори го поздравиха учтиво и застанаха пред лектиката, на чието платно имаше извезан герб. Шестима германски роби, абсолютно еднакви на ръст и много приличащи си в лице, хванаха дръжките, а отзад вървяха Теодор и Закария, които трябваше да го придружават след заседанието в обиколката по магазините и търсенето на ново кухненско оборудване, а именно готвач.
В началото на годината из града бе вилнял пожар, който съсипа няколко квартала и много обществени сгради. Затова сега преторите бяха отрупани с жалби и спорове за собственост, точещи се дълго и вадещи на показ най-гнусните черти от характера на римляните. Квинт имаше да разгледа девет иска за определяне на граници, да извърши няколко освобождавания на роби и да прочисти лешоядите от две завещания, след което можеше да върши личните си дела.
Най-важното от тях беше да намери подходящ роб на мястото на тихия Евмолп, преживял и Нероновия пожар, и сегашния, за да умре преди три-четири дни от най-обикновена старост. Докато подреждаше свитъците за деня, Руф си спомни лицето на готвача, който беше от толкова отдавна във фамилията, че му бе правил кашички като бебе. И за пореден път се запита как може да не усеща нищо. Явно можеше.
Лектиката почти не се клатеше, крачките на германците бяха плавни и безшумни като на котки, но с усета на човек, минавал стотици пъти по този маршрут, Петилий разбра, че наближават форума. Гълчавата из центъра на града полека се усилваше в тътен, защото щяха да минат и покрай амфитеатъра. Сякаш напук той дори не отметна завеската, за да види творението на Тит – само се усмихна при мисълта, че императорът, също като него, в момента строеше бани на един хвърлей от арената.
Новият Форум на Мира беше претъпкан с хора и ликторите трябваше доста да се потрудят, за да бъде запазен добър ритъм на придвижване, но в крайна сметка носилката стигна до местоназначението си – Цезаровият форум, без излишно забавяне. Руф слезе царствено от лектиката, подкрепян от Теодор и Закария, качи се до трибунала, седна в креслото си и ... превключи.
“Превключването” беше умение, на което той много се радваше. Можеше да се види отстрани как ангажирано слуша страните, дава им преторски формули и се позовава на закона, докато в същото време една част от него се намираше в слънчевата градина при пауните, друга се отдаваше на спомени от битките преди шест години, а трета крачеше из форума, предвкусвайки какво ще стане веднага след като тези досадници му се махнеха от главата. Юлий Цезар, казват, можел да пише няколко книги едновременно. По отношение на пълноценното използване на мозъка би могъл само да се учи от Квинт.
След няколко часа четиримата Квинтовци отново се сбраха в един, който изтощено потри челото си, нареди на германците да го чакат при Юлиевата базилика (“И не пийте повече от три чаши, че ставате нетърпими!”), а сам повика Закария и Теодор и хлътна в уличката към Гръцкия двор, където беше разположен пазарът за роби.
- Знаете какво търсим, викнете ме, ако го намерите – кратко заповяда той. Всеки, заемащ неговото положение в обществото, дори съвсем да не се интересуваше от гастрономия, трябваше да има добър готвач. На приемите, където хората ядяха, за да повръщат, и повръщаха, за да ядат, натруфените гозби се ценяха дори повече от музиката, танците и пантомимите, които ги съпровождаха. Руф направи гримаса и си помисли, че единствено Петроний би могъл да го разбере, ако беше жив. Все пак имаше разлика между “изтънчено” и “изчанчено”, но за повечето от приятелите му, видели какво ли не по времето на Нерон, тя оставаше много тънка.
Робите стояха или клечаха в спретнати редици, с табелки на гърдите и изражения, които човек като него не беше в състояние да гледа повече от няколко секунди, без да се погнуси. По време на военната си служба в Британия на два-три пъти бе на косъм от пленяване и винаги хващаше меча, за да се самоубие. Смъртта, особено от меч, не представляваше кой знае какво - само кратка болка, последвана от вечно спокойствие. Загубването на свободата обаче беше най-ужасното, което можеше да се случи на някого, и още по-лошо, ако този някой беше римски благородник. Днес бе освободил няколко роба и ясно виждаше разликата между лицата на тези тук и греещите физиономии на либертините, които в момента се напиваха до безпаметство в някоя от кръчмичките около форума. Но му трябваше готвач, в името на Юпитер, а и беше достатъчно умен да осъзнава, че няма да промени света, даже един ден да стане император. Нещата са такива, каквито са.
- Мога ли да предложа нещо на господаря претор? – вежливо, ала без угодничене каза един веналициарий, гледайки ликторите изпод вежди.
- Само ако е обучен готвач, за предпочитане грък.
- Не, не е – отново любезно каза веналициарият. – Но мисля, че господарят претор ще оцени това, което му предлагам, веднага щом го види.
- Човече, не ми губи проклетото време – кисело изръмжа Квинт - или ще направя така, че никога вече да не продаваш стока на този пазар.
- Аз не предлагам робите си тук, господарю претор – невъзмутимо заяви мъжът. – Освен това имам и богат избор от готвачи, включително гърци.
- Ако това е някакъв номер само за да те придружа, ще има да се каеш.
- Господарю претор, май не знаеш с кого говориш – търговецът за пръв път се усмихна леко и добави:
- Аз съм Емилий Проб. Онзи същият Проб, да.
Емилий Проб, поне доколкото беше известно на Квинт, снабдяваше императорския двор с най-елитни роби от цял свят, хора с всякакви професии и външност, които може да струваха скъпо, но си заслужаваха всеки денарий. Излизаше, че едва ли не трябва да бъде поласкан, задето Емилий го е заговорил. Пък и друг от веналициариите не би си позволил да се държи така и да носи толкова разкошна тога, предвид скромните облекла на повечето търгаши наоколо.
- И какво правиш тук?
- Едва ли господарят претор ще ми повярва, но чакам него.
Руф вдигна рамене. Веналициариите си имаха начини да узнават кой какво търси, още повече когато търсещият беше роднина на цезаря, а търговецът – придворен доставчик. Той даде знак на ликторите и след няколко минути, заедно със Закария и Теодор, тръгна след Проб. Германците сигурно вече бяха на петата чаша, така че не биха имали нищо против да почакат още толкова.
Оказа се, че Емилий живее на Есквилин, в малък дворец, който преторът с неудоволствие трябваше да признае за по-елегантен от къщата с пауните. Домът на Проб беше също като тогата му – в него нямаше нищо излишно, но онова, което се виждаше, би впечатлило и самия Тит.
- Заповядай, господарю претор.
Двамата роби, които ги посрещнаха, бяха целенасочено избрани така, че да рекламират занятието на собственика си. Човек можеше да каже, че са близнаци по черти и ръст, ако не беше малката подробност, че единият беше етиопец, а другият – гал. Контрастът поразяваше очите дори повече от сходствата.
- Диес и Нокс ще покажат на твоите придружители асортиментът от готвачи-гърци, с който разполагам, а ние двамата, ако не възразяваш, ще отидем да нахраним пауните.
- Пауни??
Един Петилий, още повече висш магистрат и роднина на императора, нямаше право да показва изненадата си толкова недвусмислено. Първото, което хрумна на Руф обаче беше, че Емилий го е довлякъл тук, за да му продаде двуглава птица или нещо от сорта.
- Пауни, да. Аз също ги обичам.
“Остава въпросът кой ти е казал, че аз ги обичам...”
Нямаше само пауни – в градината, обрамчена от дълги портици, се разхождаха фламинго, жерави, токачки, а от голяма волиера до басейна навъсено ги гледаше ястреб. Отначало Квинт не можеше да разбере какво не е наред, и едва когато забеляза, че вятърът леко флиртува с косата на една статуя, му се изясни.
Момичето край водата не беше от мрамор. Беше девойка с бледа кожа, облечена в бяло.
Този път Петилий Руф не успя да превключи, по-скоро бе като изключване. Нито един от относително самостоятелните Квинтовци в главата му не реагира по начин, различен от останалите, което правеше шокът от гледката няколко пъти по-силен.
Досега го бяха ранявали четири пъти при кавалерийски атаки. Усещането се явяваше много подобно, само дето по време на боя не се осъзнаваш веднага и болката идва със закъснение, докато тук удари на мига. Невидима ръка стисна гърлото му и го накара да поема въздуха като риба. “Значи така било...” – измрънка в него един нов Квинт, който май обичаше поезията.
Живата статуя до басейна седеше с подвити крака и втренчено гледаше играта на рибките, които се надяваха да бъдат нахранени. По лицето й пробягваха отражения от водата, а в опорната си ръка имаше къса пръчица, с която може би дразнеше люспестото население около фонтана. Тя вдигна глава, все още без да удостои мъжете дори с поглед.
- Венера .... Венера, от вълните пенести родена ...
- Боя се, че поетът не ми е известен – сбърчи чело Емилий.
- И не трябва, съчиних го току-що.
- Уважаемият претор трябва да благодари на боговете, че не живеем при Ахенобарба. Тогава би му се наложило да крие тази дарба.
“Проклятие! Отговаря със стих, при това така естествено, сякаш дори не се усеща. Ама че роботърговец!”
- Когато я видях, лично аз се сетих за известните редове от Хораций:

Не се срамувай, скъпи Ксантие, фокеецо –
Родът й несъмнено царски е.
Оплаква може би разрухата
В двореца бащин...

Разбира се, уверяваха ме, че е дъщеря на вожда на фризиите, но какво ли не правят хората за някоя пара отгоре. Факт е, че прилича не само на принцеса, а и на безсмъртна, както забеляза господарят претор.
Дотук Проб не беше казвал по-вярно нещо. Момичето имаше красота, толкова болезнено съвършена, че Квинт още не беше дошъл на себе си. Ръката, която го душеше, отпусна само за миг – колкото да забие кама в гърдите му и да я извърти леко. Боеше се, че ще му стане зле, ако продължи да я гледа, но не можеше да спре.
Макар и варварка, тя притежаваше фигурата и достойнството на весталка. Косата й, почти бяла в отблясъците на водата, беше свободно пусната и я правеше още по-красива, за разлика от безумните прически на повечето жени, с които Квинт излизаше. Очите й бяха светли и безизразни – или поне от неговото положение изглеждаха така, а чертите на лицето само засилваха болката му.
“Значи така било...”
- Как е попаднала при тебе?
- Пиратите в Германско море, господарю. Ограбили и опустошили крайбрежието, а фризиите, за нещастие, живеят именно там.
Петилий беше чувал за това племе от баща си. В долногерманския бунт фризиите, заедно с канинефатите, били сред най-верните съюзници на тримата Юлиевци, и съответно едни от най-пострадалите, когато Цериал се развихрил. “Храбри мъже и красиви жени” – бе казал баща му, както винаги лаконичен. Едва сега разбираше какво е имал предвид.
- За нещастие?
- Аз не съм от камък, господарю претор. Много девойки като нея са били насилени и убити, със сигурност.
- Не е възможно да има много като нея, Проб. Дори във Фризия. Благодарен съм, че ми я показа, но защо я предлагаш на мен? Заведи я в двореца.
- Господарю претор, боговете наистина не изпращат често такава хубост да озарява света, а ти искаш от мен да я захвърля точно там, където красотата няма никакво значение.
“Прав е, в името на Венера, трижди прав е. Онези курви покрай вуйчо ми дори могат да я убият от завист...”
- Защо точно аз, това попитах?
- Наречи го интуиция – открито каза Емилий, - но смятам, че при теб ще бъде в добри ръце.
Без да усетят, двамата се бяха приближили до водата, теглени сякаш от неведома сила. Фризийката най-накрая ги видя, стана и се усмихна.
В този момент Руф окончателно намери поета в себе си.
Очите й съвсем не бяха празни, както му се стори отначало – напротив, блестяха със собствена светлина, различна от отраженията на басейна. Не беше свикнал да вижда толкова бледосини, на практика бели ириси, въпреки че в дома му имаше много германци. Тя не беше и албинос, както си помисли за кратко: косата й пръскаше леки медни искри, а в гледеца нямаше дори намек за червен цвят. Едва десетина секунди след като погледна лицето й, той осъзна, че всъщност устните не са помръднали: усмихваше се само с очи.
- Говори ли латински?
- Уви, не, господарю претор. Племето й е известно с това, че упорито отказва да се цивилизова. При мен е само от няколко дни и знае две-три думи. Обича да седи тук, вероятно басейнът й напомня по някакъв начин за морето.
Бе разбрала, че е тема на разговор, защото направи крачка към тях и каза:
- Здравей, претор.
- “Господарю претор”, Галатея. И трябваше да се поклониш – сгълча я Емилий. Квинт не му обърна внимание – ако изобщо беше възможно, гласът й омагьосваше дори повече от външността. Беше тих, мелодичен и накара двете обикновени думи да звучат като начало на песен. “Сигурно е заклинателка, като онази ... Веледа”. После забеляза нещо и се навъси:
- Защо я наричаш Галатея? И какво значи това?
На глезените й имаше златни гривни с филигранни люспи и двойка змийски глави. Не би му направило впечатление, ако гривните не бяха свързани една с друга посредством тънък сребърен синджир.
- Наистина ли не знаеш? Чиста е, господарю. Дори животни като ония са проявили достатъчно разум да не я докоснат. Сребърната верига в нашата професия означава, че мъж още не е разтварял тези бедра. А Галатея ми се стори уместно, сещаш се защо.
- Как е истинското й име? – Петилий махна с ръка и попита нея: - Как- се- казваш? Аз- съм- Квинт.
- Свантйе. Казвам се Свантйе, господарю претор.
- Звучи хубаво... сега разбирам защо си избрал “Галатея” – Руф се окопитваше, но не беше лесно под този светъл, неотстъпно съсредоточен поглед. Най-малкото не можеше да стигне до въпроса за стойността й, докато тя гледаше и чуваше какво се говори. Както обикновено в такива случаи, на човек му се струваше, че момичето разбира далеч повече, отколкото издава.
Усмихна й се неловко, сякаш тя беше патрицианка, а той – сополив роб, после хвана Емилий за рамото и се отдалечи заедно с него към волиерата. Ястребът сърдито ги зяпаше отвътре.
- И така ... на колко оценяваш неоценимото, уважаеми Проб?
- Тридесет и шест хиляди денария, господарю.
Квинт вдигна вежди и за момент се превърна в абсолютна противоположност на грабливата птица, която му се остреше зад мрежата. Цената беше не само стъписваща, а и нелогично оформена.
- Хиляда денария струва веригата, господарю претор.
- Която ще махнеш от краката й още сега. Гривните може да си останат.
- Тогава цената става тридесет и седем хиляди.
Преторът се ядоса леко, но и се развесели. Хрисимото лице на Емилий определено прикриваше хищник, по-ненаситен от пернатото в клетката.
- А туниката й колко ще ми струва?
- Нищо, господарю – с непоколебима сериозност отвърна Проб. Опитваше се да гледа едновременно птицата, момичето и събеседника си, от което сдобиваше леко кривогледство, а ядът на Руф окончателно му мина.
- Виждам, виждам как си стигнал до императорски веналициарий...
- Не. Ще ти кажа как: първо, винаги избирам господари за робите, а не обратното. И второ, никога не забравям, че стоката ми се състои от хора. При това с качества.
- Тридесет и четири хиляди. Ще й купя по-хубави гривни – за момент сякаш два ястреба се втренчиха в Емилий Проб, който разбра, че насреща си има влюбен глупак. Нито един от шестимата други купувачи, които бе водил при басейна, не даваше повече от двайсет. “При него наистина ще е в добри ръце.” – А за цената на роба-готвач ще си говориш със Закария, ти, долен презрян лакомнико.
- Както кажеш, господарю претор.
В лектиката, която Проб му зае, беше тясно за двама души, особено ако и двамата се дърпаха като опарени при всяко инцидентно докосване. Квинт я гледаше така, както скъперник би гледал тридесет и четири хиляди денария - или както поет съзерцава муза, а тя явно му беше взела мярката, защото седеше с наведена глава и отпуснати в скута ръце. Той изненадано забеляза, че Сван... Галатея все още държи пръчицата в лявата си ръка.
- За какво ти е тая клечка?
- Не разбирам, претор. Господарю претор – поруменя тя. Петилий беше виждал розовина като тази само върху кожата на бебе – или на хоризонта в часа, когато се разкрякваха пауните.
- Това – вдигна той левицата си, свита като нейната. Главата й клюмна още по-ниско и едва се чу:
- Това е от ... у дома.
“ Странна работа. Странннна работа. Ако го казваше девойка, обикновена на вид, нямаше да усетя тая горчилка в устата си, проклятие! Ако беше като всички останали, най-малкото нямаше да седи до мене, а щеше да се връща пеша с Теодор, Закария и новият. Колко прав е бил Перикъл, когато казал, че боговете са дали на красотата сила, превъзхождаща и тази на владетелите, и тази на мъдреците...”. Онзи Квинт, който харесваше поезията, заядливо се обади някъде в него: “Трудничко ще е да мразиш нещо толкова прекрасно, а?”
- Съжалявам – каза той и сам не повярва на ушите си. – Ще направя изкуствено езеро, два пъти по-голямо от локвата на Емилий, щом обичаш водата.
- Не разбирам, господарю претор.
- Е, да ... Може би ще те утеши донякъде, но и аз вече не се разбирам.

следва