автор: batteria

Колко още ще издържа, според теб,
Морис?
Да ме храниш със стихове?
Кажи ми,
колко време имам
да те поемам
с този син поглед,
и бяла кожа...

Зная вече за Бейрут,
нали си там роден,
и за бомбардировките -
оттогава ли заекваш?
Разбира се,
и за Пол де Ман -
за него
ли ти беше докторатът?

Но, Морис,
разбери,
колкото и прекрасно да
рецитираш стихове –
на руски,
после френски,
въпреки леко разваления ти немски,
нищо, че не го говоря,
нещо куца тук,
Морис.

Твоят дълъг крак,
изтегнат,
тази твоя невъзможно бяла кожа.
И хич не ми приличиш полуараб.
И нищо в теб не е полу,
освен въпросът ми,
наум -
Морис,
нима ще ме оставиш,
и почти и не съвсем
да лудвам,
но без никакво полу...

И докато отпиваш
с тези устни от
цигарата „Жетан”,
говориш ми за хипертекст
и мегавнушение,
и твоето любимо
„Какво е искал да каже
авторът?”
да се питам...

Морис, нима
наистина,
все още ме -
съвсем и вече,
съвършено сериозно,
мега и хипертексуално,
намираш за секси?