автор: meiia

Поглеждам се, ръцете ми стареят
от работа и гостби над жарта.
А малките и въглени ме греят
с оранжевия карамел на захарта
от сладостите, минали отдавна,
оставили тъга по женския овал
на дните, изгорели тихо, бавно,
невидимо, не в пепляшкин бал.
И бръчките - стаени думи още,
подсказват правото ми на замах,
на гняв, на бягство и на нощи
дълбоки като музика на Бах.
Но повечето бяха будни, бели.
Сияние на прошки ги опитоми.
Издърпвах нишките им от къдели
на свветове, в които беше ти,
непроектиран върху земния екран.
И смисълът ми придобиваше лице.
Да си обичан, колкото разбран
в предръдката на любещи ръце.
Не си ми сън. От сън си по-далеч,
макар с душата да те виждам.
На времето стрелката, остър меч,
чертае не "здравей", "довиждане"
за среща на отсрешен тротоар -
такава сякаш тя ни е предречена.
Поглеждам се и времето - резбар,
целува ме с длетото за обречени.