автор: marcusjunius

Нощта навън беше тиха като кошер – светлините на града, шумът от хората по улицата долу, бръмченето на старите коли – всичко това се набиваше в болната ми глава и се вливаше в мазното ми кръвообращение.
Пъхнах лице между двете половини на мръсното хотелско перде и бутнах с ръка прозореца – опитах се да си представя, че съм потопил лицето си в хладна вода. Не се получи – въздухът на Куско, макар и нощно-хладен, е рядък и изобщо не прилича на вода. По-скоро прилича на вакуум.

Обърнах се и погледнах Лиза, която спеше тихо на двойното легло – дишаше равномерно и безшумно като бебе, а главата си бе захлупила с втората възглавница. Винаги го правеше. Беше толкова сладка – нищо, че в евтините хотели без допълнителни възглавници това означаваше аз да си правя възглавница от сгънато одеало. Все едно, така или иначе не можех да спя. Лиза винаги е понасяла по-добре височината. Все пак не бях вярвал, че три хиляди и триста метра щяха да ми докарат височинна болест – но ето, факт!

Сложих отново два пръста на пулса си – сто и пет, при нормален шестдесет. Честота на вдишванията – дори не исках да броя. Пъхтях като помияр след циганска каруца през август. Ама че място, помислих си, а после нахлузих дънките и наметнах една памучна риза. Измъкнах се тихо от стаята – щях да оставя Лиза -- поне тя да се наспи нормално. Слязох във фоайето и седнах на един от мръсните фотьойли срещу витрина с фалшиви часовници за продан. Те всичките показваха различно време. Значи беше някъде между един и три през нощта, освен ако не беше осем сутринта, както твърдеше позеленелият от висене във витрината „РолИкс” долу в ъгъла на рафта. В краката ми, върху раниците си спяха двама американци – момче и момиче, които не бяха намерили място в хотелите на Куско. Точно до фотьойла, на който седях аз, имаше малка масичка с „complimentary máte”. До купата с гореща вода, в която плуваха листа от кока, имаше надпис „Coca leaves are tea, not drugs*”. Оукей, както и да е. Мате де кока вече ми беше напълно ясен като субстанция – гадна на вкус отвара, която НЕ помага срещу височинна болест, независимо какво ви казва вашият полуграмотен гид с блеснали очи. Тази нощ нямаше да се спи. Налях си пълна чаша мате и се облегнах в мръсното канапе – имах пред себе си цяла нощ да съзерцавам часовници с различно време.

***

На сутринта още към шест трябваше да сме готови, за да се качим на влака за Мачу Пикчу. Този ден нямахме работа на обектите и с Лиза бяхме решили да отидем до „Тайния град на Инките”. Лиза казваше, че има нещо, заради което трябва да отидем там – но не била сигурна какво. Вярвах на инстинктите и, пък и не ми се спореше. Лиза пърхаше наоколо – беше се наспала добре, дори закуси. Аз успях само да изпия едно кафе с цигара, от което отново ми се пригади, но от гаденето поне за малко забравих болката в главата. В шест и трийсет бяхме на гарата в Куско и скоро вече се бяхме настанили в един от туристическите вагони във влака за Мачу Пикчу.

- Виж, сега влакът ще върви напред-назад! – изчурулика жена ми и ме целуна леко по бузата.

- А, сериозно... – усмихнах се, като в същото време се чудех колко ли гъста е кръвта ми, за да я чувствам като разтопено желязо в главата си.

- Още ли си зле?

- Мислех, че ми личи! – дръпнах се малко аз и се свих в кьошето на седалката ни.

- Миличкият! Щом минем билото, тръгваме надолу – тогава ще се почувстваш по-добре! – каза жена ми и придърпа главата ми на рамото си. Отпуснах се с благодарност.

Около трийсет минути влакът наистина се движеше последователно напред и назад. Оказа се, че наклонът е толкова голям над Куско, че релсите са разположени терасовидно и влакът изкачва последователно няколко тераси, като извървява определен участък напред, а после се изтегля по равното назад и така преодолява наклона. При други обстоятелства това сигурно щеше да ми бъде интересно, но точно в този момент нямах сили да разсъждавам за жп-строителните технологии. Слава богу, след час спускане усетих, че наистина главоболието ми започваше да отшумява. Живнах и с Лиза започнахме да се състезаваме в забелязването на интересни неща по склоновете и полетата на планинско Перу. После, докато минавахме през гористите местности, гледахме за странни птици и цветя. Така неусетно преминаха останалите два-три часа до подножието на планината Мачу Пикчу.

Докато се изсипвахме от влака, ми хрумна, че ние сме родени в Стара планина, а сега идваме в една друга планина с подобно име.

- Знаеш ли – казах на жена си – Мачу Пикчу означава Стара планина на езика на Кечуа.

- Разбира се че знам! – подсмихна се тя. – Все едно се завръщаме на същото място, от което сме тръгнали!

- Престани да ми четеш мислите! – намръщих се на шега и я плеснах по дупето, стегнато в изтъркани дънки.

- Ей, не така! – скара ми се тя и изтича напред...

***

Преминаването през малкото селце в подножието и изкачването с автобус до Изгубения град отнеха около половин час. Накрая се озовахме пред входа на града на Инките и се присъединихме към една група с екскурзовод. Заразвеждаха ни из терасираните улички, през каменните къщи без покриви, покрай това и онова светилище. Разказваха ни истории за откриването на града от Бингам, за предполагаемите жречески функции на мястото, за възможни кървави сцени на войни и жертвоприношения... Докато се движехме по крива линия из така наречения град, над нас се сгъстиха задушни облаци и започна да прекапва дъжд. Наметнахме дъждобрани, като покрихме с тях фотоапаратите и малката обща раничка, която носехме. Околните планини ту се скриваха, ту се показваха от облаците, а във въздуха започна да тегне някакво странно напрежение. Усещах се хванат в мрежа на необясними и неразличими емоции – просто буря от емоции, в която всичко беше смесено като водопад от дъги. Видях, че и с Лиза се случваше нещо.

- Усещаш ли? – каза тя, като ме хвана за ръката.

- Да.

- Страх ме е.

- Няма от какво.

- Знам, просто страхът пристига без обяснение. Усещам смесени емоции – сякаш нечие бягство ме преследва. Дали другите го забелязват?

- Не мисля – казах, като огледах останалите от групата, които в момента бяха съсредоточени да снимат една лама, пасяща бавно и невъзмутимо в дъжда на малка терасирана полянка.

- Да си ходим!

- Добре – рекох и двамата се отделихме от групата.

Скоро бяхме отново на спирката на автобусите и поехме към подножието на планината. Докато стигнахме малкото селце и пазара до гарата, облаците се бяха разсеяли и слънце проби над нас, като освети платнените покриви на сергиите и кръчмичките. Изведнъж усетих зверски глад.

- Да седнем да хапнем, а? – предложих.

Главоболието ми беше преминало напълно. Вървяхме без посока десетина-петнайсет минути из заплетените улички, за да избягаме от комерсиалната глъч на района около гарата. Седнахме в малка кръчма в една отдалечена странична калдъръмена улица – изглеждаше като място, до което туристите рядко достигат.

На съседната маса седеше стар индианец Кечуа, с наметка и дървена лула. Още щом влязохме, той се надигна рязко от мястото си, после седна, но продължи да ни гледа втренчено. Гледаше ни с учудване и някаква смесица от страх и любопитство. Докато сервитьорът ни носеше писко-сур с лимон и яйчен белтък, Лиза извади фотоапарата и започна да разглежда последните снимки на малкото му екранче. След минута мълчание тя ме погледна в очите и рече:

- Какво мислиш, че стана горе?

- Не знам, мила.

- Ние и двамата го усетихме. Никой друг не го усети.

- Не знам. Може би си внушаваме – знаеш, че ние усещаме свързано нещата. Ако единият от нас е усетил някакво притеснение, то се е предало на другия.

- Не. Това беше друго! – Лиза остави апарата и двамата отпихме от пиското.

Облизах кристалчетата захар по ръба на чашата и изведнъж отново усетих същото, което бях почувствал на върха на планината. Стана ми задушно. Погледнах Лиза – тя също се потеше. Съблякох ризата си и останах по потник, а Лиза разкопча туристическото си яке.

В момента, в който оставях ризата до себе си, старецът от съседната маса се изправи, остави лулата и с накуцване дойде при нас:

- Може ли да ви питам нещо? – говореше приличен английски, а гласът му беше дълбок и много по-младежки от тялото му.

- Мисля, че вече сме си купили достатъчно сувенири! – отговорих бързо, но Лиза ме стисна за ръката.

- Седнете – каза тя, и му посочи с очи стола срещу нас.

Човекът приседна и след миг колебание рече:

- Усетих ви, още щом влязохте.

- Какво усетихте? – не разбрах аз.

- А после видях птиците.

- Моля? Наистина нищо не разбирам, господине.

- Птиците. На рамото ви.

Чак тогава разбрах, че говореше за двете птици, татуирани на дясното ми рамо – беше ги видял, когато съблякох ризата.

- А, тези ли? И какво особено видяхте в тях? – засмях се.

- Какви са тези птици? – попита индианецът.

- Двойка птици, които се целуват в полет – отговори Лиза.

- Да – каза старецът. – Повечето хора смятат, че тези две птици се бият в полет.

- Откъде знаете? Да не би да сте виждал преди тази татуировка?

- Виждал съм символа.

- Така ли? Къде? – учуди се и жена ми.

- Това е символът на Ордена на Старата планина – истинското наследство на инките. Вие сте от Ордена.

Започваше да ми става смешно.

- Господине, ние не сме никакви окултисти – рекох аз. – Това е просто татуировка – видяхме я в една стара книга. Ние сме от Европа, никога преди не сме били в Перу.

- Разбирам. Само бях чувал, че Орденът е жив отвъд голямото море, но за първи път виждам хора от него.

- Казвам ви... – започнах аз, но индианецът ме прекъсна.

- Тя има същите птици на рамото, нали?

Лиза и аз се спогледахме – старецът нямаше как да знае, че тя има същата татуировка. Лиза носеше тънка ленена риза с дълъг ръкав.

- Откъде знаете? – попита жена ми, а в гласа и усетих необичайно за нея вълнение.

- Казах ви – усетих ви. Аз съм Пазителят на Камъка. Когато конкистадорите навлезли и донесли злото по земите на инките, Градът на Любовта взел решение да изостави Старата планина и да търси други земи и може би – други хора – за да запази Ордена. Орденът не търпи омраза и насилие, а испанците дошли с прекалено много зло. Прекалено много. Със себе си жреците взели всичко истинско – останали само стените. Единственият ритуален предмет, който оставили като отплата на Старата планина, където живели толкова време, бил Камъкът. Предава се в семейството ми от поколение на поколение. Чака завръщането на Любовта в Перу!

- Интересна история... – започнах аз.

- Не вярвате ли?

Старецът разгърна наметката си и извади изпод ризата голям кръгъл плосък камък, закачен на врата му на кожено ремъче. Камъкът беше с диаметър от около петнайсет сантиметра, а върху него беше гравиран... същият символ с двете птици! Двете целуващи се птици, които Лиза и аз татуирахме на раменете си, когато се оженихме. Усетих как тя ме стисна за ръката, Сърцето ми прескочи удар, очите ми се замъглиха. Посегнах с ръка към камъка, после я отдръпнах – не посмях да го докосна.

- Но как е възможно това? – тихо като издихание изрече жена ми.

- Казах ви – отвърна старият индианец – вие сте от Ордена.

- Но ние нищо не знаем за това! Дори символа намерихме случайно, в една стара книга... – опитах се да кажа аз.

- Онези, които живея в Ордена, го знаят със сърцата си. Понякога изобщо не го знаят с главите си. А символът? Не вие сте го намерили – а той е намерил вас!

После старецът стана, прибра отново камъка под ризата си и взе лулата си от съседната маса.

- Щастлив съм, че в целия си живот на Пазител срещнах вас поне веднъж!

След това излезе накуцвайки от кръчмата и пое нагоре по малката уличка. Скоро се изгуби между порутените къщички на селцето.

По целия обратен път във влака Лиза и аз не проговорихме. Само се държахме здраво за ръце, прегърнати и сгушени до прозореца, зад който се спускаше перуанската старопланинска вечер. На другия ден летяхме за Лима, а след това – обратно към нашата Стара планина. Вече знаехме, че някъде там беше гравиран нашият личен символ – две птици, които се целуват в полет.


---------

*Англ. : „Листата от кока са чай, не наркотик.”