автор: nellnokia

Стръмен зид. Стъпала. Единична пътека.
В коридор от условности пътят полека
крета. Тъмно небе. Няма дъжд от звезди.
Само собствени, здрави, дебели стени.

Безболезнен придатък - спира бури и студ.
Сякаш сянката своя, с непосилния труд,
си вградил във темели... Там зад тези стени
като с конски капаци, щом не виждаш - си ти...

Ден след ден. Изолатор. И прибрани криле.
После втори и трети, а животът тече...
Ей така, неусетно, във уют от добри
мотивирани мисли и предпазени дни...

Стръмен зид. Стъпала. Приземяват небето.
И затварят слънца. И убиват поети...
И пътеката тайно през реки и води
благославя вградената сянка в стени

и прибраните стари мечти в гардероба,
и последната истинска смислена злоба...
Под покров от прибраното вкъщи небе
хрипа тихо, вградено, което не бе...