автор: LeoBedrosian

Жилави стъбла прежулват прасците му до кръв. Кръвожадни къпини се опитват да го спрат, да го задържат тук горе, сред пущинака. Тук, където още го опяват и ронят горки сълзи за несбъднатата му младост.
Едри ръбести камънаци спъват магарето и то също се тътрунзи по обраслата пътека до него. Но има защо да го влачи, неговия дял от плячката, всъщност лъвския пай е в самарите на гърба на шугавото животно. Подранилото юнско слънце напича пресно обръснатите му страни. Воеводския мундир го смени с проста шаечна аба, а избелелия фес довършва маскировката. И сам сигурно няма да се познае.

Още се носят във въздуха виковете и риданията на разпуснатата чета, всъщност пияндета и хаймани от Браила и Брашов. Наложи се да използва силата на цялото си красноречие за да ги изкара от бардаците на Букурещ с обещания за тлъста плячка и ето че сега бягаше от тях, от потерята от всички. Само претовареното магаре му е спътник. Още когато се видя на къде отиват работите в империята взе решението да влезе в татковината. На султана му е все по-трудно да управлява европейските си територии, а руския император напира с казаците да го удари за последно. И това най-вероятно ще стане в родината му, в България дето още я няма. И тогава всеки ще се хване за това, дето има, колкото има и ако го има.

Той си има магарето. Пак е нещо.

И ето го сега, обръснал юначната брада, бърза инкогнито по тесната планинска пътечка надолу, към пристана в Лом дето го чака милата му. Ще се качат на гемията, ще отплават в Европата, я във Виена ще идат, я в Будапеща ще слезат. Магарето ще ги топли по пътя, пък като стигнат все някак ще се оправят със съдържанието в самара.

Е, ще му е мъчно някоя и друга година, но поне ще го грее ореола на светец, дето ще му лепнат после в България, може и за герой да го обявят, паметник да му вдигнат... Нали за това остави опръскания с козя кръв и надупчен от куршуми мундир на оная трънка. Обадиха се няколко пушкала откъм високото, той придърпа юздата и ускори крачка. Довиждане мила рóдино. Всъщност сбогом.