Заизмъква се бавно под тихите плочи денят
-топла нежност, изпълнила въздуха с древни въздишки.
Като ласкав, обвит във сапфири опиващ топаз,
по протрития бляскавосин порцелан над липите.
Опустял е градът след най-дългия танц на нощта.
Само долу, край пътя, все още унило приглася
шайка скитници, с дрипави дрехи от вятър и прах.
И мътилката някаква кърпена песен донася.
По примрялата жълта трева се прокрадва душа,
и пристъпя така, с неоформена още усмивка,
над пропукан, изсечен от мрамор пиедестал;
красота на скала скрила в хладните си извивки.
Няма никой от живите, само руини и пръст.
И градина от каменни хора, без цвят и без име.
И богиня, с почти оживяла от взиране плът,
както онзи творец обеща ѝ преди да замине.
Тя сега е застинала в някакъв каменен валс.
И полите на робата леко са се извили.
Срещу празния свод. Уловила в ръка тишина.
Срещу сини останки от бог, разпилян сред тревите...