автор: traveller

В оная селска къща, дето баба и дядо ни отглеждаха къде с дърпане на уши, къде с липов чай и курабийки, а ние като непослушни котета се чудехме каква беля да сторим, всяка година се случваше селски събор.
На него имаше сергии, миришещи на ягоди дъвки и дъжд, по своя си октомврийски начин студен и разболяващ, но какво са шепа сополи пред покритите с карамел ябълки и дървената свирка на балона, останала в ръцете ти след като брат ти го спука. Плясваш му един шамар и хукваш, та да не свари и той да те шамароса.
Къщата има свои си стъпала. Всички къщи имат прозорци, покриви и комини, но само стъпалата правят от една къща нещо различно. Ти познаваш точно тези стъпала и дори да те ослепят някога, пак ще ги намериш, даже къщата вече да я няма, а от комина да са избягали всички озъбени луни, заради които си се крил под юргана.
И когато изкачиш стъпалата задъхан и видиш голямата маса разпъната насред стаята, всички чаши от белия бюфет в коридора извадени и подредени в очакване на гостите, a мама те придърпа и разтревожено допре устни до челото ти с думите "Ей, маймуно, ще изстинеш бе, мамо" - вече можеш да седнеш на чергата, да разгледаш картинките от дъвки и оная кокошка, дето снася пластмасови яйца и телевизорчето с нарисувания вълк от "Ну, погоди", можеш да ощипеш глупавата си братовчедка, зазяпана в русата кукла с евтина синя рокля или да ритнеш скришом брат си, защото е спечелил на стрелбището червената количка, а ти си бил слаб стрелец...
После започват да идват гостите. Ти си седнал точно пред вратата и докато обираш припряно всичките си добити от сергиите скъпоценности, те шумно нахлуват в стаята, а третото яйце заминава някъде под леглото, ама това няма никакво значение, понеже вече са те награбили и ти викат колко си порастнал, какво голямо момче си станал, и сядат покрай масата.
Мама те подхваща, избърсва протеклия ти нос и те слага на стола. Ама въгъреца не дава да стоиш мирен, трябва да идеш да видиш какво прави баба, щото тия край масата си говорят някакви неразбираеми неща и са толкова шумни, а баба винаги е тиха една и сякаш те разбира...
В кухнята е горещо, вратата е отворена и мрачният октомври гледа навъсено към теб с цялата строгост на един дъждовно сбъднат ден, в който разбираш къде са скрити началата.
Държиш се за тънкия парапет, докато слизаш по стръмните стълби, обул широките бабини галоши, помирисваш земята, вдигнала сънливи мъгли пред очите ти и смело отваряш дървената врата към двора. Кокошките хукват, а патките се клатят тромаво и ха си отишъл към тях, ха са изсъскали гневно насреща ти. Но що ти е да се занимаваш с патки. Дворът е толкова щедър. Хамбарът прелива от жълтата налятост на царевицата, а старият орех е заронил всичките си пълни с ядки плодове току до краката ти и само трябва да стъпиш с галоша на тях, за да опиташ от цялото му лятно зреене...
Бързаш да се скриеш зад кочината и да извадиш бубата, опръскваш галошите, но това е без всякакво значение, кой е измислил пикането, само да ти губи времето. Бягаш като подгонен обратно, за да не изпуснеш нещо, да не са ти взели някоя дъвка, да не са дошли нови гости...
А миризмата те посреща още по стълбите. Магданоз, няколко патки и няколко кокошки, сварени в казан за сборджийска чорба, жълта от стопената мас на птиците, погубени за нея. Айде, бабо. Бялата порцеланова купичка е сложена пред мен, с дробче и няколко кокоши яйчица. Да порастеш голям. Раста, бабо. Не знам само кога наистина ще порасна...