автор: traveller

Знам, че трябва да тръгна по някакъв странен мой път.
Аз почти го вървя, но краката ми някак остават
и е спънат от прага, превил се обратно умът,
и залепва по стрехи,
наивно сковали представите.

Гледам дългите клони на някое старо дърво
и предишните пъпки, превърнати в пролетни клони.
И тогава цъфти в пролетта мое ново защо
и защото не мога,
съм тъжно от листи оголен.

Не вървя между вас. Аз съм само самотно листо
и облизвам дъха на понеслия мислите вятър.
В него всяко пониквало, дълго живяло защо
е усмивка от утре,
която намираме някога.

Знам, че трябва да тръгвам. Но нека погледам листата...
аз почти съм онази вълшебна прегръдка на жълтото.
Нека бавно започна да виждам как идва земята
и тревата да никне,
когато листо съм в отвъдното...