автор: Narwal

Дните минаваха, а аз търсех Семела. Исках да я чуя отново. Много въпроси имах към нея, макар и да знаех, че на много от тях тя нямаше да отговори. Тайнственият глас обаче не се чуваше. А ние сменяхме географскете райони на плаване, а заедно с тях се сменяха и сезоните.
От горещо лято до люта зима. Времето минаваше и спомените избледняваха. В началото можех да си спомня всяка дума разменена с моята “гостенка”, но с минаването на дните всичко ставаше смътно в съзнанието ми и отново ме обхващаше съмнението, че това е самовнушение, породено от дългия период на самота сред синята пустиня на океана. Тогава дори не знаех какво искам – дали нашата “среща” да е истина или да е илюзия. Кое щеше да бъде по-добре за мен? Появята на такъв паранормален феномен есетествено би разрушил всичките ми представи за материалния свят, в който бях възпитаван и обучаван, но от друга страна никак не ми се искаше, това което бях чул с ушите си да не съществува. Странно е това положение, да се окаже, че нещо което си бил убеден, че познаваш изведнъж илиза такова каквото никога не си предполагал, че може да бъдеи това ти доказва, че колкото повече изучаваштолкова повече разбираш, колко “нищо” не знаеш за него. И когато се бях отказал вече да очаквам нова среща със Семела тя се появи.
Появи се отново при екстремни условия на плаване. Беше люта зима в края на месец февруари, а ние преминавахме Босфора на път за руското пристанище Новоросийск. Малко преди това на Инмарсата /Мобилна спътникова система за комуникации на море/ се появи предупреждение за за поява на мощен антициклон в нашия район, ниско атмосферно налягане – 888 милибара. За по несведующите ще обясня, че това означаваше БУРЯ. Силни ветрове, ли както го наричаме на професионален език – щормово прудпреждение. Нещо ме свиваше под лъжичката, но нямаше как. Трябваше да продължа, нямаше къде да се скрия от лошото време. Спомням си и досега, тъжния поглед, който турския лоцман ни отправи при напускане на Босфора. Сякаш искаше да ми каже: “Бог да е с Вас при това тежко време, което ще срещнете в Черно море”.
И това не закъсня. Вятърът задуха от ранния следобед и беше силен насрещен. Корабът загуби скорост и само стоеше на едно място с мъка маневрирайки срещу вълните. Опитах се да се скрия в малкия залив на Зонгулдак, но много скоро разбрах, че това е невъзможно. Вятърът обърна от югозапад и жестоко блъскаше кораба към скалите. Наредих снемане от котва и вдигнах целия екипаж. Маневрирахме изключително трудно. Много ми помагаше боцмана ми, който застана на руля и действаше бързо, професионално и точно. Успяхме да излезем от залива и се пуснахме по вятъра. А морето ревеше страховито. Вълните биеха като тежки юмруци по борда. Разстилаха се като дълъг килим и понасаха кораба на гребена си, а след това жестоко го стоварваха към бездната. Гледката беше страшна. Настъпваше нощта. А тя беше страшна, тъмна и студена. Застанах на финистрина /прозореца/ на мостика и отпаравих поглед напред, сякаш исках да срещна някакво прояснение, някаква надежда, че ще успеем да се измъкнем от този АД. И тогава ЧУХ ГЛАСА:
- Виждаш ли светлинката там далечна хоризонта, капитане?
Гласът, същия, мек и напевен, сякаш искаше да успокои сърцето ми биещо с учестено с пълна сила.
- Как мога да видя нещо в тази тъмна като рог нощ. Нищо не се вижда. Какъв хоризонт в това време? – попитах аз.
- Гледай внимателно! И се успокой! Не казвай на другите да напрягат поглед. Само ти можеш да я видиш. Мека бяла светлинка на хоризонта. Насочи се към нея и ще успееш.
Разтърках очи и погледнах отново. Наистина хоризонтът се виждаше, мътен и неясен, но се виждаше. И там.... напред откъм левия борд се виждаше ...СВЕТЛИНА. Мека бяла светлина. Отчетох какъв трябва да бъде курса и го разпоредих. Корабът се насочи и разви добра скорост. Бурята виеше свирепо, но корабът вървеше и това ни даваше надежда.
След като си поех дъх след напрегнатите часове на борба с буйния вятър отново гласно потърсип Семела:
- Благодаря ти! Но моля те, не си отивай още.
- Тук съм – отговори тя.
- Виждаш ли всичко това? Има ли нещо по-страшно то него? Има ли АД?
- Да! – отговори Семела – Има АД и той съвсем не е само в отвъдното. Адът е навсякъде където има ЗЛО. А тук го има твърде много. Вятърът – това е насъбраната енергия на озлобление и омраза. Тя се събира от хората в мислите им, в чувствата им, в делата им. Създава се мощно поле с отрицателен заряд и той полита и сее злини. Енергията прониква в морето и там предизвиква мощен гняв – това са вълните и страшния им рев. Но още по-страшно става, когато омразата на живите и мъртвите се обедини в едно направление, против ....един, единствен обект. Тогава АДЪТ можеш да го видиш.
- Искаш да ми кажеш, че някой силно ме мрази?
- Да! Това искам да ти кажа. И не само теб. Просто тук и сега много омраза се е насъбрала. И тя се поражда по много и различни причини. Ако искаш да я предотвратиш е невъзможно. Но можеш да я потушиш.
- Как?
- Като ТИ поне НЕ МРАЗИШ. Когато ти казах, че някой силно те мрази, в сърцето ти изригна ГНЯВ, нали? А това е отрицателна енергия. Разбери с омраза не можеш да победиш омраза, както с вятър не можеш да спреш вятъра! Омразата е враг преди всичко на самия ТЕБ! Опитай се да мислиш за нещо хубаво. За някое красиво Цвете например. Кое ти е любимото цвете? Какво ще кажеш за една красива роза? Виждаш я, нали? Красива е и те кара да се усмихваш. Спомняш си младостта. Спомняш си радостни мигове. Приятно е, нали?
- Но аз съм сам и съм твърде СЛАБ, за борба с толкова много ....отрицателна енергия.
- О! Ти не си сам! Ти си ...КАПИТАН!
- Така ли? Чак бях забравил.
- Не го забравяй! А сега дори можеш малко да поспиш. Докато разговаряхме падна дъжд. А дъждът е чист! Той е сълзите, на много страдания. Той “убива” вълната и спира вятъра. Така изчезва отрицателната енергия. Небето е ясно, морето тихо.
Огледах се и наистина плавахме в спокойни води. Бурята беше стихнала.