автор: lightgreen

Жените с тези коси стоят, мислят и кимат:
имам лоши очи - кристални -
като мъртва самодива - като зелено море -
през пролет и лято, удавено в тъжен покой.
Имам дълги крака като кръст
(висока съм като Голгота) - като кръст,
като класа, като позорния стълб.
Имам пеперуди в утробата, мечти,
бъдеще - в корема, зад очите ми,
в черното...
Втехните утроби - само
кръв, пепел и сиви коси.
Тънки, бледи устни, утаили се истини,
с вкус на хлор, недоизпсувани думи по ъгълчетата.
Мимолетни моменти, които са били приказка,
мимолетни целувки в коли
по останалото тежко червено червило.
Двадесет и първи век е. Те са парцали,
използвани, глупави, прости, захвърлени.
Имам тъмно розови устни, като всяка девойка,
като ничия влюбена.
Те са разбити. Грозни. В очите им е.
Имам кабели и бртон и стъкло в черното.
Не искат да знаят, усещам го.
Не ме пускат да имам щастие
в моята утроба.