автор: Narwal

Минаваха дни, седмици, месец. Прекосихме Атлантика, разтоварихме в Росарио и поехме на Север към Канада, а гласът от Азовско море не се чуваше. Постепенно у мен се загнездваше идеята, че това е било обикновена халюцинация, някакъв сън в будно състояние, който за миг ме е откъснал от действителността и ме е хвърлил в света на фантазиите.
Морето беше тихо, корабът плаваше като “по ноти”. Нима в такъв момент ми беше нужно някакъв гост от отвъдното? “Гостите” от там обаче пристигат без покана, а тяхната компания във всички случаи е интересна, макар да не предизвиква приятни асоциации.
Така беше и в един декемврийски ден, когато плавахме край бреговете на Бразилия. Декември е мразовит месец за нашите географски ширини, но за южното полукълбо е разгара на лятото. Морето е приветливо, а небето е ясно и изпъстрено със звезди. Когато плаваш на юг пред носа ти е красивото съзвездие “южен кръст”. Стои пред очите като разпятие. А в нашия случай стоеше по кърмата, но отново ярко светеше и сякаш закриляше кораба от всякакви злини, които биха могли да го налетят.
Стоях на крилото на мостика и разглеждах небето. Имах навика да търся “най-красивата звезда” , да си я набелязвам и на следващата вечер отново да я откривам. Унесен в заниманието си не забелязах, когато отново в ушите ми прозвуча мекият тембър на мистириозната Семела:
- Откри ли я, капитане? Никоя ли не ти харесва достатъчно?
- Всички са хубави, но искам светлината да е по-мека и с повече цветни отенъци – отговорих аз гласно и сам се стреснах от действията си. Огледах се. На една крачка от мен стоеше вторият ми помощник Стоян.
- Отдавна ли стоиш тук? – попитах го аз строснато.
- От началото на вахтата ми, господин капитан – отговори младежът – ще рече от около час и половина.
- И ме слушаш как си говоря като лудите?
- Вие не сте казали нищо, господин капитан – учуден отговори Стоян и се прибра в закритата част на мостика.
Помислих си, че моят случай може да стане клиничен, но ми беше толкова интересно, че реших да продължа разговора, каквото и да помислят за мен.
- Стой! Не си отивай! – отново на глас казах аз.
- Тук съм – сякаш засмяно ми отговори Семела.
- Кажи ми, коя си ти? Как става така, че те чувам, че мога да разговарям с теб? Къде си? Може ли, човек да те види?
- Твърде много въпроси.....- продължи да се смее гласът.
- А! Сега пък ти е весело? Току що си помислих, че ще ме обявят за луд и ще се наложи в следващото пристанище да ме посрещат с усмирителна риза. И все пак кажи ми нещо за себе си! Моля те!
- Трудно е да ти кажа нещо повече за мен от това, което знаеш. Някога, когато бях в материалния свят бях Семела. Живях красив и охолен живот. Губи ми се спомена как прекосих границата на двата свята, но когато усетих, че съм на непознато място, път назад нямаше. Помня само, че бях сред ....морето. След това ....вече нямах проблеми. Няма го семейството, няма го кораба, няма го тялото дори, което носех.....нямах проблеми. Но точно това вече ми беше най-големия проблем. Когато човек е жив, той търси предизвикателствата, ако те сами го налитат, той е недоволен и мечтае за ...спокойствие. Ако го настигне обаче вечното спокойствие, той открива, че това е най-тежката съдба. И аз започнах да търся отново материалния свят, исках някакси да проникна там, поне за миг да видя тези, които оставих, как са, какво правят без мен. Странен е “животът” в отвъдното. Тук не сме подвластни на времето. Преминаваме в минало и бъдеще като само “прелитаме” известно разстояние. Като да преминаваш от една стая в друга. Но не усещаме пространството, материалния свят за нас е като мираж, уж го виждаме, а той за нас не съществува. Не изпитваме болка. Не изпитваме глад. Не изпитваме горещина или студ. Но все още изпитваме чувства.
- Защо остана в морето? Може би защото тук си загинала?
- Не! Не това е точната причина. Тук усещам живота. Тук сред стихиите и бурите. Тук, където има много енергия мога да се въплатя в парче материя и пак да търся това, което съм загубила. На земята сме много и всеки от нас вика с пълно гърло, но никой не го чува. Там хората чуват своята болка. Покойникът няма нужда от нищо, но живият...той има страшно много нужди и него трябва да слушат. А тук ...светът е далеч. Тук човек може да извиси душата си до нашите болки. Сега съм ТВОЯ КОРАБ. След време ще бъда ВЯТЪР, след това ДЪЖД. Всяка материя е жива. И ние сме там.
- Защо ми помогна?
- Очакваш да ти отговоря, че ти си нещо специално, нали? – отново се засмя Семела.
- Да! Теб човек не може да те излъже. Така е.
- Не! Не е затова. Просто смятам, че животът е безценен и всеки, който го живее трябва да го живее, колкото може по-дълго, за да създава все повече и повече живот. Вашият живот е единствения наш смисъл.
- Кажи ми, Семела, СЪЩЕСТВУВА ЛИ БОГ?
- Разбира се! Но ако си мислиш, че аз съм го видяла и сега мога да ти го опиша....не, това не мога. Бог съществува и го усещат и живите и мъртвите. Бог е СИЛА! Бог е ПРОШКА! Бог е ЛЮБОВ! Бог е навсякъде! Ти мислиш ли, че ЧОВЕКЪТ може да го има, ако го нямаше БОГ? Но да се разбере това не е много лесно. Когато ние преминем в отвъдното виждаме много, но можем да говорим малко, докато вие живите, виждате твърде малко, а говорите прекалено много. Но не те съветвам да търсиш да Го видиш. Нали помниш легендата за Семела?
- Да знаеш колко много въпроси имам....
- Знам! Но сега спи.....морето е тихо, небето е ясно и пълно с красиви звезди.