- Хей, момиченцето с Червените панделки, хайде да ни изпееш една песен!
Червените панделки се надига изпод болничната постеля, сяда на петите си и запява.. То е тъничко като сламка, русоляво, с големи тъжни очи и коси сплетени в малки криви плитки. На края на всяка плитка е завързана червена лентичка от жарсе, за която се подразбира, че е панделка. Червените панделки пее с преправено гласче на Барборино от телевизията. Пее малко фалшиво, но всички от визитацията се преструват, че са възхитени. Ако възрастен човек беше на мястото на това дете едва ли щеше да му е до песен.
-Утре ще те оперираме, нали знаеш - казва сериозно доцент Андреев след като песента свършва.
Червените панделки поклаща главица утвърдително, но не казва нищо.
- Покажи крачето - обажда се докторът, който се явява нещо като асистент на Андреев.
Червените панделки послушно опъва дясното си краче. Бедрото и е обинтована в стегната превръзка
- Аха, вече си подготвена - кима Андреев доволен.
Какво ли значи подготвена? Вчера я намазаха с йод от коляното до кръста. Не болеше никак, но беше гадно. После я омотаха с дебел бял бинт до кръста. Мястото трябвало да е стерилно, тъй и каза сестрата от манипулационната. Един ден ще изтрае така превързана. А после ще има нова превръзка.
Една възрастна жена също се “подготвяше” с йодна съседната маса. И нея щели да я режат. На същото място – бедрото горе. Червените панделки не можеше да откъсне очи от голата и плът. Краката и бяха неестествено дебели , отекли и отпуснати. Бедрата - обезобразено от разрези и шевове.. От едната страна две, а от другата три седефени белега, които се препокриваха и приличаха на масивни рибешки кост. Червените панделки прехапа устнички. Дали и нея щяха да я режат и да я шият няколко пъти, като тази жена? Дали щяха да и останат такива отвратителни следи след операцията?
- Тя е голям герой! Нали Червените панделки? – усмихва се докторът и понечва да я погали по главичката с ръка.
Червените панделки се свива засрамена. Тя харесва докторът, защото прилича на баща и. Млад, синеок със зализани настрани остатъци от светъл перчем, който трябва да прикрива ранното оплешивяване. Откакто родителите и са разведени баща и не живее вече у дома и толкова и липсва. Червените панделки подарява на доктора една обичлива усмивка. Тя му вярва повече отколкото на доцент Андреев. Щом прилича на баща и трябва да е добър и всеотдаен като него. Нали бащите дават най-доброто за децата си. Докторът няма да я обезобрази, както се е случило с възрастната жена от манипулационната. Не е бил докторът, със сигурност! Много е млад. Белезите са стари. Може би доцентът..? Но всъщност той също и харесва. Винаги е тъй любезен и се усмихва добродушно. Винаги е облечен полуофициално в колосана бяла манта, под която носи панталон с ръб и риза с вратовръзка. В него има нещо от портретите на партийците дето висят по стените на учрежденията и ги носят по манифестациите. Дали когато оперира също носи вратовръзка и дали е облечен с тази колосана бяла престилка?
- Ще боли ли? – пита Червените панделки, а всъщност иска да знае нещо друго. Освен това я гризе онова съмнение за белегът “рибя кост.” Ще я загрози със сигурност. А една приятелка на мама и беше казала, че е хубаво момиче, направо красавица. Какво ще остане от тази красавица щом я срежат!А?
- Ще ти сложим най-хубавата упойка на света, нищо няма да усетиш. – обещава докторът и примигва закачливо със сините си очи. – Казва се райски газ!Ще спиш като принцеса.
Червените панделки въздъхва, но не смее да попита за другото. Не, не за белегът.Него ще го преживее някак си. Ще носи къси шорти вместо бикини на плажа. Или ще овива бедрата си с копринен шал, ще си направи татуировка, за да не се вижда рибята кост. Има сто начина да го скрие. Но има нещо друго..Червените панделки иска да научи как стоят нещата с умирането.
Преди два дни на съседното легло една жена умря след операцията. Казваше се Параскева. Беше пълна, руса , късо подстригана. Докараха я от операционната, изсипаха на на леглото, както още си спеше упоена от райския газ, а после се започна адът. От леглото и започна да се лее нещо на бързи капки. Замириса на нещо тежко и неопределено, може би метал, може би желязо... След малко Червените панделки съзря малка тъмна локва под леглото на Параскева. Изплаши се и се скри под завивките, за да не вижда, да не чува и да не усеща. Тя разбра, че от леглото на Параскева тече кръв. Истинска гъста, тъмно червена кръв. Не тече, а блика, като извор, като река направо. В стаята нахлуха сестри и лекари облечени в зелено, за момент стана шумно и хаотично. Параскева се бе събудила от упойката и крещеше с прегракнал глас, че умира. До нея безпомощно ридаеха майка и и сестра и. Изнесоха я на носилка и я понесоха отново към операционната. После времето спря и настъпи дълбока тишина в стаята. Леглото на Параскева го нямаше. Нямаше я и Параскева. След нея бе останала само една локва кръв.. Чистачката дойде да забърше петното след няколко часа после върнаха леглото празно и с нова постеля. Всички разбраха, че Параскева си е отишла от този свят и никога вече няма да се върне нито в стаята, нито в къщи. Жените зашушукаха нещо неразбираемо, една от тях се разплака. Но не за Параскева плачеше тя, а за себе си. Предстоеше и операция. Червените панделки се опита да схване, но детските и понятия за живота бяха още малки, за да поберат всички подробности и непознати думички. Тя беше се срещнала със смъртта. Съвсем неочаквано и съвсем за малко. Беше усетила тежкия и мирис, бе съзряла тъмния и съсирен цвят, но не се беше замисли за себе си и не се беше изплашила. Въпреки, че и на нея и предстоеше операция.
- Кой ще ме оперира – пита Червените панделки, почти като възрастна.
- Аз!
- Ние! – отвръщат в един глас докторът и доцент Андреев.
Всъщност ще оперира докторът, а Андреев само ще присъства и то не през цялото време.
- Ето виж сега...
Докторът изважда една от рентгеновите снимки, които стиска в жълтата папка и я насочва към светлината на прозореца.Червените панделки се вторачва в голямото черно петно. Това е туморът, дето трябва да се махне. Той е едно малко, окръглено чудовище, което се е впило в нейното младо, нежно бедърце. То смуче жизнеността, силата и, твърдостта и. Иска да я обездвижи, да я прикове в инвалидна количка, да я направи уродлива и непълноценна, а може би просто иска да я убие . Червените панделки не подозира, че диагнозата и е сериозна. Тя вярва, че след операцията ще може отново да тича и болките ще изчезнат напълно.
Всичко започна тъй безобидно. Никой в къщи не и вярваше, че я боли. Всички си мислеха, че не иска да ходи на училище и се преструва. А болките не спираха. Заведоха на домашния лекар, после на хирург и после я приеха тук, в ортопедията на ИСУЛ в София, с връзки и протекции издействани от баща и и неговите партийни началници.
Червените панделки поглежда черното фолио с призрачни изображения, което докторът е вдигнал високо над главата си. Тя не знае защо и направиха двадесет рентгенови снимки . Облъчиха я от главата до петите, но май не намериха нищо от това, което търсеха. В жълтата папки ги нямаше всичките призрачни картинки. Докторът беше взел само тази с “черното чудовище.”
- Ще мога ли да тичам веднага след като ме оперирате?.
- Ще тичаш, ще тичаш! – отвръща колебливо Андреев. – Но не веднага.
Червените панделки е дете. Не може да и каже всичко в очите. Няма да разбере, пък и по-добре да не знае за оперативния риск, за хистологичните изследвания, за процента с неуспешни присаждания, за рецидивите, за контролните прегледи и патериците (временно или за винаги). Докторът е кадърно момче. Ще се справи успешно. Ако всичко завърши добре , чака го голяма кариера, успехи и слава. Ако вариантът бъде черен – жалко за това нежно дете с гласче на Барборино. Но няма да е първото. Андреев е виждал какво ли не. Но медицината за сега може толкова. Може би един ден...
Визитацията свършва. Червените панделки отново се мушва под завивката и притихва в очакване. Дали тази вечер ще дойде някой да я посети. Може би баба и или майка и. А може би баща и новата му жена. Болните от стаята започват да дърдорят нещо безинтересно за туршии и сладкиши.. На леглото на Параскева е настанена някаква нова от Бургас, която разказва вицове и жизнерадостно се кикоти. Тя не знае какво се е случило преди няколко дни , не знае за Параскева и за локвата кръв.
Червените панделки заспива и не дочаква да дойде посещението. А тази вечер тук са всички. И мама и баба и татко и новата му жена. Но Червените панделки спи и сънува . Сънува райския газ, сънува своето бъдеще, в което тя е голяма, здрава и щастлива жена. Сънува как тича по плажната ивица на някакъв топъл морски бряг, а под нежния воал, който обгръща бедрата и е скрит един тънък едвам забележим седефен белег, който прилича на рибя кост.