автор: musketar

Разстрелва ни стартерът. Ветрилообразно
се втурваме в първите двеста.
Темпото е наистина бясно.
Публиката реве приветствено.

Ала ти изведнъж оглушаваш.
Влизаш в борба за позиция.
Първия дръж, не го оставяй,
във врата му нарастващо дишай.

В суматохата някой те драсва с шпайка.
Все пак успяваш да не залитнеш.
Успяваш дори да не мислиш за майка му.
Мачкай сега! Земята натискай!

Като машина е този отпред и не знае умора,
а в теб всичко крещи до неистовост: "Спри!"
Надкрещяват го хронометърно отстрани треньорите:
"Петдесет и две... Петдесет и три..."

Звъни камбаната. Още толкова.
"Боже, как ще се издържи!..."
Мантруваш наум в затъпяла диктовка:
"Движи ръцете! Ръцете движи!"

Осем стотака - най мръсното бягане.
Подигравка е твоят подхвърлен талант.
Да беше спринтьор, да бе поне стаер,
а то - нито риба, ни рак.

Кошмар са тия последни метри
точно преди финалния спринт.
Изцеден си, а онзи отпред е
шампион до последния винт.

И той тръгва. Така му е свойска
победата, дето за теб е мираж.
И не знаеш как, но почти като влюбена двойка,
изскачате от решителния вираж.

И натискаш земята, натискаш, натискаш,
а пък сякаш на място стоиш.
Но в машината нещо се счупва и виждаш
да отстъпва с едни гърди.

Тя отстъпва един миг само,
преди ти да се предадеш.
И невярващ пресичаш, пресичаш финала -
бяла линия, сякаш от скреж.

А връхлитат и другите, и опират ръце на колене
като сухи тръстики във кръста прекършени.
И сте равни от първия до последния
защото еднакво ви се повръща.