автор: doriana-doriana

Бих искала да Ви кажа нещо. Не че знам точно какво, но просто ми се иска нещо да Ви кажа, господине! Като например това, че пътувам от дълго време – почти два месеца (за мен два месеца са цяла вечност ако ще ги пътувам насам-натам) и това, че докато пътувам срещам лицата на всякакви лудости и щуротии, направени или помислени от човеци.
Сменям влакове с автобуси, а веднъж дори летях със самолет за тия седмици. Бродя с едно Рено Еспейс, а мъжът, който ме вози в него ме отегчи още на третия път, когато си легнахме заедно.

Той ми е шофьор – за това са го изпратили уж, но всъщност пресушава до дъно океана на самотата ми, обикновено вечер – след хапване надве-натри и бързия душ в хотелската стая. Пътувам, а спътниците ми все тая е дали ще нощуват с мен или в мен, или няма изобщо да нощуват, покрай моето пътуване...Разказва ми мъжът неговите си истории, а веднъж, когато бяхме в родния му град дори ме разведе из разни кътчета, които, както сам тайнствено ги нарича, били цветните петна на детството му...Глупости и дарадошки! Досада! Прах и пепел в очите ми единствено с намерение да ме навие пак да си легнем довечера, един вид да ме интригува! Далеч, далеч, момче дръж от мен суетата и душевния си отпадък ! Не ме интересува нито първата ти жена, нито втората, нито пиянските ти делириуми на шестнадесет с компанията от техникума в града...

А после сядаме на тротоара и ме успокоява, че ходенето не е много, въпреки изранените ми крака, очите ми се пълнят със сълзи от безсилие и от яд, че ги обух точно тия с най-високите токове. Може да са точния аксесоар за коктейла на кмета утре вечер, но са крайно неподходящи за разходка из миналото на моя спътник.

- Искаш ли сладолед? Не си яла по-вкусен от тукашния! – и се усмихва дяволски като дете, което е скрило бонбона от майка си като го лепнало от вътрешната страна на бузата. Какви сладоледи, какви пет лева...

Искам да Ви кажа нещо господине, много искам, ала точно какво – не се сещам. Вижте – на онова поле гори страшен огън – някой необмислено е подпалил отново стърнището след жътва. Влакът ни произвежда ужасна лакърдия и не бих искала да си помислите, че просто мълча, не – аз не мълча, говоря Ви. С очи Ви говоря, нима не виждате как бих искала нещо да споделя, да го излея ако може, но не зная какво да бъде то...Думите са пресъхнали върху небцето ми, намазано с вълшебното лепило на мълчанието. Ръцете ми, уж отпуснати в полата ми, спят като две бебета-близнаци, имали нещастието да бъдат родени твърде късно, а глезените ми, драги ми господине, нима не виждате глезените ми? Бихте ли ги разтрили – болят ме от толкова разходки...

Влакът се движи „ту-туф, ту-туф” и ме разглеждате. Зная, че очаквате да Ви кажа нещо! И ще Ви кажа! Може би не точно сега. Може би трябва да изчакаме тунела, онзи тунел, който е толкова дълъг, че цяло царство се изгубило в него...А когато това се случило Някой от дълбокото небе се разсмял хистерично и плюнал върху бедните хорица вътре, та ги удавил, ведно с добитъка и въшките им...Помня тази история, която ми разказа един следовател отдавна. Описа ми събитието сякаш изнасяше нещо средно между репортаж и търговска реклама. Покрусата му не беше толкова страшна, въпреки, че твърдеше, че окаяниците, издавени от приливната вълна ги изнасяли със зилове, а труповете им после стоварвали направо от зиловете пред съдебна медицина за да ги опишат, сякаш описват говеждо на митницата.

И това се случило не в толкова стари времена с не толкова стари хора, а познатият ми следовател, който разказа тая история също не беше съвсем престарял. Ето, че се задава дулото на тунела, а то всъщност никак не е страшно. Важното е да вярвате, че не се е случило! Важното е това да е приказка от Вашите фантазии, драги ми господине, и ако обичате, възприемайте го точно така, както аз го възприех на времето – като небивалица в главата на изперкал следовател...

А как ми се ще да разбера името Ви! Или поне буквата, с която то започва! За да установим нашия диалог, нека аз да Ви кажа моето – започва с буквичката Д. Като дриада, дрога, диктатура, диплодокс, дуралекс, динамика, дейност, движение, дуализъм, Деснос (Робер), дренаж, далак и дрън-дрън. Ако трябваше да съставя сама словесен автопортрет само от съществителни, то няма да са току-що изброени, драги ми господине! Не-е-е-е!

По-скоро се виждам като дама-пика, дама-дупе, до-мажор, Диор, дрогерията срещу кинкалерията, диванът на блудницата, дарът от бакалина, долапът с най-дълбокото-тъмно-чак-до-лакътя, дете на тридесет, дявол в копринена рокля, демонът на незавършените връзки, деспотът на несвързаните елементи и друидът с цици. Какво толкова! Много ли мръснишко излезе? Не се обиждайте, господине, просто исках да Ви поговоря, тъй като скуката в купето съвсем започна да лепне и притиска сърцето. Пък и не ми се иска да Ви изгубя точно сега, когато сме по средата на тунела, виждате, че е тъмно, а единствените светлини в този платоновски пещерен мрак са сенките на душите ни. Не Ви познавам изобщо и ето, че въздишам, защото уж бях свикнала със самотата за тия два месеца, а всъщност хич не ми се ще да продължава така. Затова хайде, вземете се в ръце и ме слушайте, пък аз ще Ви кажа още нещо, макар и не дотам интересно, а може дори и нелицеприятно, но е дошло времето, когато ми омръзна да се тая в себе си от благоприличие и от наслагваното под влияние на други хора с години въздържание да се проявявам отвътре.

Иска ми се да Ви кажа, че е добре, че е тъмно и не се виждаме, защото така ще ме усетите по-ясно. И тъй като не възпроизвеждате дори звук, дори първата буква на името си не споменахте, нека аз да я разгадая. Така. Да помисля...Ето – Вие сте господин К. като кларинет, кабинет, килограм, крокозъбел, Килиманджаро, клиторно обрязване, ковашки чук, калдаръм, кросно, креда, кремък, компост, крепост...Да не би да сте господин Кафка? Да, бе!...

Ръката Ви ли усещам върху коляното си? По този повод ще Ви разкажа за сянката на мъжа с бомбе, което имам под формата на родилен белег на лявото си бедро. Майка ми вероятно се е любела с непознат с бомбе и е било толкова хубаво, че е запазила спомена за този човек върху бедрото ми. Не е баща ми, защото докато ме е носела той бил на някакво военно учение и се прибрал при жена си чак, когато детето му станало на две години. Майка ми пресушавала самотата си с някого, когото вероятно е обичала, за да има толкова явен издайнически отпечатък. Вероятно бродела из градската градина като призрак в бяло, търсела в шубраците и венчаела магарешките тръни от скука, докато един ден го срещнала. Накуцвал странно, без да е сакат, а едното му око било зелено, другото – кафяво. Добре, че бил странник, та си отишъл преди баща ми да се завърне. А може би е бил баща ми, тайно представил се за разноок демон, че да прелъстява майка ми, което всъщност, като се замисля е малко вероятно.

Странният мъж, обаче, и до днес наднича от очите ми, тъй като както сам се досещате лявото ми око е зелено, а дясното – кафяво. Но навремето никой не обърнал внимание на странната аномалия у новороденото, защото не били забелязвали никога сянката на демона с бомбето в градската градина. Лудост било да уличиш в измяна бременна жена, малко извратено се струва на човек да се влюби в такава. Не и за мен...Смятам, че когато самотата е велика, любовта е като самолечение и подробностите се изличават за възприятията, та не са никаква пречка, дори и такава подробност като някакъв зародиш.

А може би си въобразявам, че опипвате гърдите ми в тъмното? Сега ще Ви кажа, че въобще не желая да излизаме от тунела. Нека влакът си вика „ту-туф”, „ту-туф”. Пък и си знаем, че няма да се скъса отново стената на язовира, да ни залее тъкмо както сте ме притиснал към себе си. Това са уловките на старите истории и не им се връзвайте хич. За два месеца обикаляне подир Михаля (хората му викат командировка) се научих да търпя всякакви хорски странности. Видях в лицето всички лудости и щуротии, направени или помислени от човеци. Влязох в най-западналите домове за деца с увреждания и целувах едно по едно слепените им от ципи пръстчета, слепите им очици и деформираните заешки усти. Никоя майка не се беше завърнала за уродливата си рожба. А тия бяха най-щастливите рожби на света, понеже нямаха никаква представа, че са най-нещастните – техният свят е толкова много по-щастлив от нашия, защото не знаят, какво е нашето „щастие”. Нашето щастие – цивилизационен избор, какъвто никога не са имали. Следят световете с душата си и направляват нашия свят като влъхви, връхлетели в битието чрез уродливо тяло. Духовете са най-силни в нелепо сакато телесно одеяние...

Сменям влакове с автобуси, споменах ли, че веднъж дори летях със самолет. Пропуснах май да Ви кажа, че самолетът падна при заход над морето, но това едва ли е от значение, не толкова, колкото беше за новинарските екипи. Сега съм Вашата прекрасна сянка, съществителното в края на краткото изречение, а Вие опипвате гърдите ми, докато седим в купето и е красиво. Това Вашето бомбе ли е на закачалката? Съжалявам, че е тъмно и не виждам дали сте с различни на цвят очи, но съм сигурна, че е така...