автор: rupani

Знам, че рано или късно ще си го получа. Но, какво да правя? Трябва да се живее.
Не може вечно да седи човек, скован от страх. Трябва да греши. Като не може да действа правилно, поне да греши, но да живее.
Трябва да се живее, колкото и тъпо да звучи. Трябва да се живее, когато не може да се диша. Трябва да се живее, когато няма накъде да се върви. Трябва да се живее, докато се умира. Нещо повече – трябва да се живее, когато си УМРЯЛ!
На моменти ми се струва, че отдавна вече съм умрял. Всяка нощ заспивам с надеждата на другия ден да не се събудя. Но се събуждам. Изправям се на крака и тръгвам.
На моменти ми се струва, че светът около мен мирише на мърша. Загнива. Умира. Червеи го ядат. По улиците вървят някакви трупове и се смеят. По-младите от тях въобще не знаят, че вече са мъртви. По-старите вървят като курдисани*. Някъде, в близкото бъдеще, се мержелеят неродените още, но и те вече са мъртви. Мъртвото слънце се движи по мъртвото небе към мъртвешки красивия си залез. Всичко наоколо е красиво, но е мъртво. Красотата злобно се хили над мъртвия свят.
Трябва да се греши, за да се измъкне човек от този свят. Трябва да се греши, за да се живее. Трябва да се пропуска възможността, всичко трябва да се прави не навреме, да не се прави или да се прави по абсурден начин.
За това и аз все греша. Другите, които всичко правят правилно, ме сочат с пръст и се смеят. Самодоволни са в своята препарираност. Тях само като ги погледна и мога да ги видя десет, двайсет, трийсет години напред. Мога да видя и децата им, защото те ще са същите като тях. Времето при тях е спряло, защото те са същите като своите родители. Те са щастливи, аз съм нещастен. Те са мъртви, аз съм жив. Те си мислят, че са живи, а че аз съм луд. Те си мислят че са щастливи... Мислят ли си те изобщо нещо?
Мислят си, разбира се, и те са нещастни като мен, но го прикриват. По-нещастни са те дори и от мен и ме гледат с болка и надежда. Викат „Избави ни от мъките! Омръзна ни да се преструваме! Омръзна ни тази кожа, която не е за нас!” Но аз не мога да ги избавя, нямам тези сили, не съм заченат от Духа Светаго.
И аз греша, и си го получавам, и пак греша, и пак си го получавам... Имам чувството, че го правя нарочно.

*с навита пружина, която ги движи, като часовник.