автор: Mariq_Vergova

Когато след много години
и дълга житейска игра,
във края на пътя изминат,
почувствам, че близо е Тя…

Когато от дългото скитане,
от фалш, суета и лъжа,
от тежкото бреме на дните,
сломена, поискам да спра.

Когато над мене надвисне
студена и тежка пръстта
и в клещи зловещи ме стисне
безкрайна и зла тишина…

Тогава над моето тяло
ще поникне високо дърво
с големи, разлистени клони
и с малко и топло гнездо,

в което две влюбени птици,
събрани в любовна игра,
с блестящи от обич зеници,
възпяват в дует любовта.

И тази любовна искрица,
и тази свещена игра,
света ще дарят с нова птица,
а аз ще дам свойта душа.

И пак във безкрая ще литна
под щедри лъчи светлина.
И пак по земята ще скитам.
Кой каза, че е вечна смъртта?