автор: lips_of_angel

Имам навика, имам някаква странна привичка
да разпъвам душата си по поляни зелени.
На гърба ми сто мравки, а дъждът гъделичка
празнотата, която носи дъх на канела.
Пея с вятъра, с няколко щурчета говоря
и прости, мили мой, но така ми е хубаво
във зелено да вплитам все твоите погледи
и с дъгата да споря за нещичко истинско.
И така ми е хубаво все да забравям,
че най- малкото пръстче се нарича Кутре.
Няма никакъв Малчо. Няма я Палечка.
А светът не е свършил след мойто тире.
Просто, ей я там- самодива душата ми,
тича боса, сама по росната свежа трева.
И повярвай ми, мой стари приятелю,
нямам нужда от друго. Искам само това.