автор: Manuelitta_Calle

Не те забравих никога... За жалост!
Сънуван, пожелаван, съвършен,
единствен мой копнеж със дъх на младост,
изпълваш още сивия ми ден!

И аз се питам скръбно, упорито,
дали ще бъде винаги така:
рутинното с тъга и прах покрито
ще умъртвява моята душа...

Дали животът нейде ще беснее
с цъфтящи, нереални цветове,
а щастието мое ще линее,
напразно ще ме вика и зове...

О, спомен мой, единствен мой приятел,
върви си, не желая те сега!
Ти, спътник мой и вечен мой предател,
след време се върни, със старостта!