Признавам си - у мен живее страх,
че може нещо страшно да се случи.
Че може да не чувам твоят смях .
Животът да не вярвам ме научи...
Признавам си, че нощем не заспивам .
И сякаш съм гора от въпросителни.
На всяко клонче с хиляди въпроси,
листата пожълтяват тъжни- мнителни.
Признавам си, след кратките ми сънища,
си спомням щрихи - твоите черти.
А утрото е възел с много пътища
и мрачно, сякаш всеки миг ще завали.
Признавам си, че дълъг е денят ми,
секундите сгъстени капят бавно.
И липса монотонна от гласът ти,
превръща всичко в нищо, и е празно...
На теб в очакване...