автор: traveller

Мамо… аз нямам следи за завръщане.
Тези мои пътеки все далеч ме отвеждат.
Знам, че много боли,
знам как трудно преглъщаш,
но когато ме няма,
пак за мене поглеждай.

Аз съм болката, мамо. Тази - страшната, трудната,
за която се сещаш, когато умираш.
Позволи ми светът им
на хляб да обърна,
позволи ми да топля,
когато съм зимен.

Няма смисъл животът, ако друг го живее.
Да се боря със себе си е обречено щастие.
Аз не искам да плача,
щом сърцето ми пее
и не искам да пея,
когато заплача...

Изпътувай ме, мамо. И по всичките гари
ще намериш за себе си някое цвете.
Аз обичам цветята –
нали ми ги даде
и сега ги раздавам,
проклел и ръцете си.

И обичай ме, мамо. Аз така съм пораснал
и така се страхувам от чуждите истини,
че заспивам понякога
толкова чакано -
а когато се будя,
намирам следите си...