автор: pureblack

Слугите му приличаха на сенки, които следваха покорно сумрачния му силует - силует, който извикваше във всеки човешки разум противоречиви емоции.
Някои го виждаха с осанка на величав исполин, други с явно отвращение го подминаваха и си пожелаваха никога да не стават като него. Имаше и завистници, които пък си пожелаваха именно такова съществуване, за разлика от мнозина скромни и добродушни хора, в които при вида на студения силует се събуждаше чистосърдечно съжаление и душевна болка. Послушните до престараване сенки- слуги го наричаха съвсем тенденциозно „господарю”. Въпреки лукавството струящо очевидно от шутовските им физиономии, той беше доволен от тях. Всяка негова прищявка биваше задоволена. Човекът беше твърде амбициозен и като че ли никога не се уморяваше да постига целите си. Когато все- пак някакъв вид умора надвиснеше над поредната му амбиция, доверените му слуги по необяснимо нему начини се справяха със ситуацията.
Никак не ми се иска да ви разказвам с подробности за живота на въпросния човек, нито за начините чрез които бе обгърнал себе си с „излюпени” амбиции. Опасявам се да не послужи за пример на някого (както казах, подобен вид живот е противоречив пример за отделните видове хора). Ще ми се обаче, да опиша края на това съществуване. Изводите ви принадлежат.
Всъщност, този човек отдавна беше престанал да „съществува” в общоприетия смисъл на думата, когато в отчаяната си младост, беше се съгласил да наеме настоящите си слуги. Въпреки, че беше беден, това не пречеше на преданността на новонаетите. Те не претендираха за възнаграждение- те раздаваха щедро съвети, а човека доверчиво ги следваше. Новата му страст беше да колекционира стройно и гордо порастнали амбиции. Най- стройните и най- гордите, сам откъсваше страстно и ги хербаризираше с неподправеното си себелюбие. Процесът на хербаризиране беше безпощаден. Изискваше достатъчно време за да се обезцветят и без това малкото цветове в отделните видове амбиции. Готовият продукт, човека грижливо подреждаше по специално изработените красиви рафтове в дома му. Хиляди нюанси на черното и сивото радваха ненаситния му поглед. Човека малко по малко се сприятели с отчуждението. Събираше се и се съветваше с него все по- често. Допадаше му безопастността на тези дълги и увличащи разговори, и за да ограничи риска, престана да се вижда с познатите си. Обсебен от безценната си колекция, човекът започна да се страхува дори и от случайните погледи на минаващите покрай къщата му. За кратко високите зидове, които издигна, поуспокоиха тревожната му душа. С хода на времето, колекцията от стройни и горди цветя- амбиции се разрастваше. Душата на човека се превиваше от страх. Съветите на лукавите слуги го караха да се чувства сигурен все по- малко. Затова взе нещата в свои ръце. По цели дни галеше и възхваляваше цветята си- тогава ги чувстваше най- защитени. Вечерите, обаче бяха мъчителни. Страх го беше да заспи. Един ден човека поиска да му изхвърлят голямото и удобно легло. Ужасяваше се от мисълта, че докато спи някакъв вид неуспех може да дойде и да легне до него- тогава ще е свършен. Поиска легло с размерите на тялото си. Искаше да е сигурен, че е сам и няма място за нищо, което да му попречи. Удовлетворението си тръгна само след първата нощ. Човекът все още се чувстваше твърде открит за нощните страхове. Заповяда да издигнат зидове плътно около леглото му. Искаше като отвори очи да вижда само цветята си по красивите рафтове. Покорните пажове изпълняваха желанията му с неописуема страст. Една вечер имаше буря. Всяка светкавица раздвижваше сенките на сивите цветя. Душата на човека се сгърчи. Стори му се, че цветята оживяват и ще го изоставят. Развика се. Преданите слуги със шутовските си физиономии влетяха в стаята мигновено. Ужасната мисъл, че цветята могат да изчезнат като духове, разтърси изкривеното му съзнание. Заповяда да сплетат цветята и да ги сложат при него в леглото. Трябваше да е сигурен, че ги вижда и усеща. Слугите с хиляди ласкателства и доволство свалиха сивите амбиции на човека от стените, сплетоха ги и грижливо ги наредиха около него. Само лицето му можеше да вижда тавана. От шесте свещи, които кълчеха разкривените си пламъчета, сенките от лицата на слугите по тавана изглеждаха чудовищно в очите на агонизиращата душа на човека. Неистовите вопли за помощ измежду цветята, караха очите на слугите да проблясват странно и зловещо. Помогнаха му!
Последното нещо, което видя човекът беше тежък капак, от вътрешната страна на който слугите бяха гравирали образа на „успеха”, който човека цял живот преследваше. Очи в очи с успеха- най- сетне. Секунда успокоение и сигурност и... капакът хлопна. Мракът угаси всички надежди и приседна. Нямаще намерение да си ходи.
Слугите доволни от полученото възнаграждение, тръгнаха да предлагат работата си на съседа. Той тайно беше завиждал на човека...