автор: Shepott

Вълни ласкаят на морето бреговете,
тъжно чайките проплакват във нощта
за болката ми тихо шепнат ветровете,
за всички премълчавани до днес неща.

По своя път върви над мен луната,
разкарвайки напред пътека от звезди.
В безкраен път, напук на тъмнината,
на земята тя светлик свещен да подари.

Уви, душата ми не ще усети светлината,
не ще забие със надежда моето сърце.
Ще се обърна пак и ще прегърна тъмнината,
ще сплетем със самотата двама пак ръце.

Прости, сърце, за всичките ми грешки
прости, че тъй жестоко те раних,
но ти, сърце, туптя така лудешки,
че до края не повярвах, че сгреших.

И ето, че възмездието ме застигна;
щастието тъй мечтано пак да не достигна.
И безмълвно ще отмина аз със бриза тих
като шепот от ненужен стих.