Слънчогледите на миналото лято
са обесени на твоята стена
и познатото- до болка непознато,
си отиде още сутринта.
Стаята ти с мен не се сбогува.
Къщата ти сладко се прозя.
Още щом обувките обувах,
твоят свят след мене пак заспа.
И когато вечер пак заспивам,
в някакъв от мен измислен свят,
лекичко през кръста те завивам
и изнизвам се през счупения праг.
Вече знам, дори да се протегна,
няма да те стигна с ръце.
Ослепях без теб. И после пак прогледнах.
И проходих. И пречупих се на две.
Питам се единствено дали
ти в съня ми вечер се отбиваш?
Аз не помня там дали си бил
или щом помръдна- някъде се скриваш?
Днес понякога, когато видя
тъмносиня, лепкава стена,
се опитвам слънчогледи да открия
и се питам: "Ти ли си това?"