автор: ani4ka_girl

Дълго време търсех вдъхновение и дори не съм сигурна, че съм го намерила. Просто скучая в момента. Сава отива на работа, а мен ме оставя сама в галерията...без интернет, без книга... Времето, което прекарахме заедно (средно по 23 часа в денонощието), тотално изкриви представите ми за време. Научих се да живея с него, да споделям всеки миг и когато го няма, не знам какво да правя. Не тъгувам за него, но ми липсва. Сякаш отнася със себе си част от мен – тази част, която може да бъде самостоятелна. Отнася я и ме оставя напълно безпомощна към скуката.
Тук е интересно място: малка стаичка, пълна с дрънкулки: някои - истински хубави, направени от скъпоценни камъни, керамика и сребро, други - пълна безвкусица на висока цена. Навън минават имигрантите. Говорят на непознат език, вероятно полски или литовски. Тук е пълно с тях. Най-продаваната книга, истинският бестселър на тукашния пазар, е Норвежко-полският речник. Нямам нищо против тях, все пак галерията, която ни спасява от спането на палатка, принадлежи на поляци. Сава гледа на тях с носталгия. За него те са братя по комунизъм и той като удавник за сламка се хваща за тях...да всмукне последните капки от умиращото време на 80-те и 90-те години. Казва, че България вече е типична южноевропейска държава, с класово различие, простотия и престъпност. Но Полша...тя е сякаш машина на времето. Съчетали в себе си частичка от всеки един от покровителите им, поляците изглеждат като сган юнаци, уцеляли под ударите на историята, намиращи утеха в пиене и весел нрав. Интересни хора – полузападняци, полуизточни, със славянски език и дух, но германски прагматизъм. Приятелски и гостоприемно настроени, отворени към нови култури. И все пак вечните имигранти. За местните - напаст, за нас – братя.
...
Съжалявам, заспах от скука. Бях започнала да говоря за имигрантите. Трябва да си изкривя ума и езика, за да не призная, че всички те са тук заради пари. Все пак Норвегия е най-скъпата държава, с най-много милионери на глава от населението. Е, точно затова и ние се цъфнахме тук. Пътувахме един месец на стоп из Европа, но още от самото начало беше замислено да дойдем тук, за да търсим работа. И търсенето започна веднага след като пристигнахме в Ставангер – градът на нефта! Не бих казала, че беше трудно, но по-скоро обезкуражаващо.
Парите тук са лесни – работиш ли, успяваш. Не е нужно да се претоварваш, ако и живееш разумно, ще спестяваш половината от заплатата си на месец. А това си е доста за българските страндарти. Лесните пари ти изкривяват ума обаче, започваш да се ядосваш, че не си дошъл по-рано, че не си седнал да понаучиш малко норвежки и така да си увеличиш шансовете за работа. Правиш планове за догодина, а едва си започнал. Мислиш къде да ги вложиш, за какво да ги изхарчиш. Правиш сметките си без кръчмаря и накрая парите ще са по-малко, отколкото си очаквал. Винаги така става. Аз затова спрях да мисля, още след като ме отрязаха за втората работа. Но Сава...той седи на дивана, загледан в една точка, мисли задълбочено и прави обичайните си тикове с брадичката...вижда се, че мисли за пари. Казва, че най-добре му е било, когато е имал само по 5лв. в джоба - не мисли къде да ги инвестира, не мисли как да събере още, наслаждава се на живота. Но странното е, че имигрантите тук са нормални, не са обременени от тежък труд на ниско залащане, не правят сметки, а просто живеят. Щастлива са! Щастливи имигранти! Има ли друго такова място в света? Да си чужденец, да не знаеш езика, да не познаваш почти никой, да нямаш сигурно жилище и сигурна работа, да взимаш минимална заплата и въпреки това да си щастлив?! Невероятно място е Норвегия! Красива природа и хубави хора, но най-вече: хубав живот.

Макар да съм видяла само южната част от страната, бях възхитенна. Когато минавахме покрай фьордите, навсякъде виждахме вода: езеро, море, река, водопад...често и дъжд. Пейзажът е болезено еднакъв навсякъде, но все пак красив. Местните почти мразят тези живописни пътища, обикалящи покрай фьордите, защото трябва да спазват ограничение на скоростта, да се движат по тесни шосета с много завои, да пътуват с часове, да чакат да се качат на ферибота, за да преминат от другата страна на залива. Парадоксално е как толкова богата държава не иска да инвестира в инфраструктурата си. Имат много петрол, който изнасят, но бензинът в собствената им държава е скъп. Имат много риба, която ловят и продават на други държави, и в същото време рибата по магазините е скъпа. Хората плащат нечовешки високи данъци и нито една истинска магистрала, почти нямат мостове или тунели, свързващи бреговете. И те не одобряват, но знаят, че проблемът е в малкото население. Затова раждат деца, много деца! Пътувайки на стоп, имахме възможността да забележим, че голяма част от пътуващите коли са пълни: съпругът, съпругата и 3-те им деца, поставени на специалнни седалки на задната седалка. По-принцип е хубаво да има деца и магистрали, но не и когато си стопаджия. Така че ние бяхме доста облагодетелствани от ниската скорост на движение на автомобилите.
В Норвегия срещнахме безкрайно гостоприемни и жалостиви хора. Явно с нашата история успяваме да разтопим студената им обвивка и те ни допускат в живота си, в къщата си. Дават ни повече, отколко искаме от тях. В България също има гостоприемни и мили хора, но там е различно. Социалното неравенство в обществото дава отражение на манталитета им, прави ги користни и предпазливи. А тук няма състезание, никой не бърза, не го е страх, че ще станеш по-добър от него, не мислят за пари. Хората тук живеят! На пръв поглед животът им изглежда спрял – не се преработват, прибират се вкъщи при голямото си семейство още в 3-4 часа следобед, излизат веднъж седмично. Но тези хора са бомба със закъснител. И енергията се отприщва залпово и повсеместно в събота вечер...неописуем прилив на положителна емоция, с дъх на алкохол и трева. Пияни и надрусани норвежци и имигранти криволичат по улиците, крещят и повръщат...
А ние ги чуваме тайночко зад паравана на галерията, излегнали се на надуваемия матрак, гледайки поредния епизод на „Декстър”.

>>>>>>>>>>>>>>

Ах, това проклето време! Ту вали, ту грее слънце. Не се живее! Събличаш се, обличаш се, пак се събличаш и после пак се обличаш. Не се живее! Излизаш на вън, не взимаш чадър, защото небето е ясно, а слънцето жарко...
След 5 минути си приклещен под навеса на някой магазин, подгизнал като моп. Проклинаш северните ширини, проклинаш се задето реши да дойдеш точно тук. Култовата реплика на Джулиен от Хамбург, когато ни изпращаше, беше: „Good luck with that shitty weather!” Какъв ти good luck? Ама неее, вие дори не знаете кое е най-лошото на времето: това, че Сава го харесва! Било освежаващо! Освежаващо?! След всеки дъжд се чувствам освежена като водниста краставица! Дъжда идва като гръм от ясно небе (буквално), излива се върху теб като кофа с вода и спира след 2 минути. Не ти остава никакво време да отреагираш: нито време за чадър имаш (ако си бил така съобразителен да си го вземеш), нито време да се скриеш. И когато най-после намериш своя спасителен навес, дъжда спира. Че за какво му е да вали повече, нали те е намокрил подобаващо? Ама така ти се пада като се радваш на слънцето без основателна причина...
А хората са още по-дразнещи като завали: не му се дават бе, хич не им пука, че вали. Ходят си пре-спокойно, карат си колелата...деже те гледат иронично, затова че киснеш като бъзльо под навеса. Смеят ти се, защото им е ясно, че си чужденец. Дъджът сякаш съблича костюма, с който си се сливал с тълпата. И останал гол и бос, ти проклинаш северните ширини...

>>>>>>>>>>>>>>

Повръща ми се! От глад и едновременно с това от храна. Не мога да ям така, както преди, а обожавам храната. Омръзна ми от сандвичи, намазани филийки и други подобни. Не стига, че храната е болезнено скъпа, ами и не мога да усетя насладата от нея. От това ме боли още повече. Изчаквам да прегладнея до припадане, хапвам нещо малко (най-верочтно сандвичи, намазани филийки или други подобни) с нежелание, и се оттеглям от „трапезата” разочарована и отново гладна. Това е изтезание за моята иначе така хранителна натура. Ако метаболизмът ми беше като на другите хора, сигурно щях да пазарувам дрехи от магазини XXXXL, но аз нося М.
Една от мечтите ми през цялото пътуване беше топла супичка. Предпочитам тази на мама, но мога да се задоволя и с полуготовите на Maggi. Спомням си как в Гьотеборг Сава ми свари супичка...ммм...и после чак в Ставангер. Сега пак съм на вълна супичка. Може би заради носталгията или заради евтиния пастет. А само след 2 дена мъчението с храната ще свърши: ще имаме хладилник, котлон и фурна. Ще си готвим супичка, мусака и ориз (по рецептата на Брандо от Берген - чилиеца, който отвори очите на готвача Сава как се вари ориз). Бленувам тези дни, бленувам готвена храна!
На тругване от София мама сложи 5 пръчки луканка в раниците ни...да си имаме за из път...отворихме ги в Норвегия...дъвкахме ги 1 месец и най-накрая днес изядох последното парче. Воала! Мама прати скоро колет с дрехи и доста се чудила дали да не пъхне още луканки. „Мамоо, луда ли си, мразя ги!” Ами фъстъците?
- Дълго мислех и реших, че най-практичната храна за едно такова пътуване, трябва да бъде суха и лека – като ядки – каза Сава преди доста месеци. И натъпкахме раницата с фъстъци, леблебия и пържена царевица...половината стоят още в същата тази раница. Микнахме си ги 3000км, защото винаги намирахме топените сиренца и мезетата за по-вкусни... Логично, а?
На пътуване като нашето, на което не плащахме нито за път, нито за спане, всичките ни пари отиваха за храна. То пък и сърце не ти дава да си ядеш фъстъците, като така и така няма за какво да си изхарчиш парите, освен за храна. А и винаги си имахме едно на ум: че идват тежки времена - все по-скъпи държави, все по-изискана и качествена храна на все по-висока цена.
- Ще дойде времето и на фъстъците, не се притеснявай, нали и без това аз ги нося на гърба си?
Сега са в мазето...натъпкани в същите найлонови пликчета, групирани на порции, чакащи тежките времена, за да влязат в употреба. Но уви, септември ще бъде май!

>>>>>>>>>>>>>>

По дяволите! Пак оплесках нещо. Вчера се нервирах на Сава и му треснах лаптопа, като затворих капака му със страшен замах. Той, за да отклони вниманието от вината си, ми забрани да му докосвам компютъра повече. Ясно ви е, че щом пиша това, то очевидно продължавам да ползвам същия този лаптоп. Обаче явно не се задоволих със смешното и жалко наказание на Сава, затова реших да си поиграя с настойките на компютъра и по-точно да го почистя от някои ненужни програми....
....
Сега лаптопът е с изтрити драйвери за звук и невъзможност да се свърже нито към WiFi, нито към кабелен интернет...
...
Очаква ме смърт!...
...
Не смея дори да си помисля за момента, в който ще трябва да призная вината си и да отнеса всички крясъци, псувни, обиди и заклинания по мой адрес....
...
А колко по-хубаво щеше да е наистина да не го бях докосвала...

>>>>>>>>>>>>>

Връхлетя ме носталгията, внезапно и мълниеносно. Досега я нямаше: България беше някъде далеч и нямаще сила, която да ме накара да зарежа пътуването и да се върна. Но сега... Спомени и планове за дните, в които ще се наслаждавам да завръщането си. Роднини, приятелии, домашни любимци...розовата ми стая с новото легло персон и половина; намръщените хора в градския транспорт; келешите, пиещи бира в парка до среднощ; факултететът, потънал в мрак и студ; мръсният град и шумните улици; ежедневния стрес, но най-вече – сигурният жвот. Звучи повече от абсурдно може би, но за мен живот тук няма. Работа, пари...и нищо повече. Не търся приятели, не търся забавляние, не търся силни изживявания (имах си достатъчно). Искам просто да се прибера и да се сгуша в любимата си възглавница, да заспя спокойна и облекчена в новото си легло персон и половина, направено за хора със самочувствие, за хора и половина!
Ако носталгията беше човек, то тя щеше да носи раздърпани дрехи, непрани и смърдящи на тъга. Щеше да връзва косата си на кок, за да изглежда максимално незабележима, щеше да се крие по тъмните кьошета и да търси топлина и храна в спомени и планове за дните, в които ще се наслаждава на завръщането си. Носталгията щеше да бъде абсолютният аутсайдер в обществото, всички щяха да я отбягват, да се правят, че не забелязват съществуването й, никога не биха се опитали да й помогнат... Но тя е злопаметна: винаги си отмъщава за това безразличие, дебне те, коварно изчаква да се отдалечиш максимално от дома и в подходящия момент напада... последиците вече ги знаете...

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

Времето тече бавно, особено когато си полубезработен и сам. Минават ти всякакви тъмни мисли през главата, страхове, отачание, тъга... Пренасящ се мислено при старите си приятели, ти си център на вниманието с твоите уникални истоии. И все пак, когато излезеш от фантазията, виждаш, че си говориш сам. Лошото е, когато почнеш и да си отговаряш, а това не рядко се случва. Прелистваш снимките отново и отново. Навяват ти приятни спомени и ти отново си в плен на фантазиятя. Седиш на маса с най-добрите си приятели, показваш снимки от екскурзията и разказваш интересни истории около тях... в миг отново си сам и си говориш, но този път не си отогваряш, просто защото не си дал думата на своите събеседници. Което изобщо не те прави по-малко луд. Започваш да пишеш, за да спрат проклетите гласове в главата ти. А те бошуват отвътре. Защо когато мечтаеш казваш толкова много неща, а когато седнеш да пишеш изведнъж онемяваш? Някаква прокоба ли тегне върху теб? Гласовете в теб си отмъщават?
Търсиш мир в изгризване на нокти, но това никога не помага. То е като наркотик, който те смачква психически, не ти дава никаква наслада, а когато се опомниш и видиш поражението, ти идва да се хвърлиш от моста... и все пак абстиненцията е толкова силна. По-силна от истинската наркотична абстиненция, защото нокти винаги има и са безплатни, не можеш просто да избягаш и да се заключиш някъде...
Започваш да четеш Достоевски - „Записки от подземието”. На края на първата страница осъзнаваш, че тази книга ще ти докара до още по-голяма лудост, а ти точно от това бягаш. Захвърляш я. Хващаш някаква друга, моряшка и при това норвежка. Заспиваш от скука и сънуваш пак твоите приятели, които се възхищават на историите ти...
Омагьосан кръг, в който се въртиш непрестанно, докато чакаш някой да потропа на вратата посред нощ и ти да го посрещнеш с усмивка 

>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>>

Пълно отчаяние! Но не от неспособност да се справиш с проблемите, а от нежелание. Ненавист към нещата и условията, които те карат да се пречупиш, да потъпкаш егото си, да паднеш до тяхното ниво. Пълна омраза! Но не към тях и тяхната държава, а към себе си, затова, че не можеш да се пречупиш...
Дните минават в застой, в размисли и отчаяние. Задънена улуца, но от двете страни. А ти си по средата. Остава ти единствено да чакаш, но същевременно време няма. Можеш да направиш последен опит, макар да знаеш, че смисъл няма. Можеш да побързаш да се върнеш, но рискуваш всичко онова, в което не вярваш вече. Измамни очаквания.
Трябва да се насладиш на последните си дни? Но с кого - с човека, когото изоставяш сам и захвърлен в небитието? Но как – развличайки се с разни интересни неща, от които и двамата ви боли? И най-сетне: Но защо? Защото са последни...