автор: pisanici_com

Твърде тихо ми стана, от както замина.
Побелях, побеля и земята,
не защото сезонно, беше станало зима,
а изобщо в реда на нещата...

Като стихнал порой ме прибра есента,
да изплача душата си дюлена.
Как узряваше в нея тази тежка тъга
и в ръцете ми падна обрулена...

Твърде дълго те клех, да останеш при мен
и ковах вместо пръсти вериги.
Ти си тръгна и взе, нащо общо сърце,
поразбридал дъгите красиви...

Пренареждам света, като стара игра
от децата ни скрита високо.
И отново съм аз, вироглава и зла,
скрила себе си в теб, надълбоко.

Изкрещях се до край и затворих уста...
Всяка болка превръща се в ехо,
Пак във мен се пропи, послетебна тъма,
както слънцето слиза в морето...