автор: thebigplucky

Разминаваме се.
Заливат ме контрастите.
Черно, бяло.
После става тъжно. И тихо.
Някога черно-белите филми свършваха щастливо.
Горчиви констатации.
Самоуспокоявам се -
животът е това.
Непреднамерено непредначертан от никого
празен лист.
Дори не обръщам глава
след стъпките по тротоара.
Отминават.
Стъпквам на поредната есен листата.
Между 20 и 40 бях забравил за тях.
А те ме дочакаха. По-красиви от всякога.
Влача се бавно към зимата.
В торбата на рамото не остана много.
Раздавах.
Беше естествено да го правя.
Гризат ме съмнения -
не го правих с когото трябва.
И много време разпилях да правя разни планове.
Все нещо не се получаваше.
Не те видях навреме -
едва ме докосна мълчанието ти.
Парна ме погледът,
но вярната преценка закъсня.
А после те забравих.
Дори не помислих дали това е важно.
Още нямах точни понятия за тези неща.
Слънцето изгряваше и забързах нататък. По навик.
По странен начин ме наказа съдбата.
Накара нещата да се повторят. По-сиви след 40.
И душата по-чувствителна
от дългото балансиране между причините.
Нежността, натрупвана с години, повлича
във водовъртежите като придошла река.
А е тихо, като в храм.
Няма пожари - като свещ се стапям
запалена на пясъка за тези, които ги няма.
Затварям очи…
Чувам само вятъра. И листата. Падат…
Продължавам напред с наведена глава.
Все така са красиви.
По-красиви от всякога.