автор: stranger___

*миг, преди да изрека своето „Да!”… на него, мъжът на живота ми...
Беше в друг свят… в друго време… Още като Я видях, знаех, че това, което бях, вече е минало. Че Тя ще сътвори едно ново настояще. Че животът ми няма да е никога същият.
Тогава отворих врата, на която не ми беше позволено дори да почукам. И влязох. И Тя беше там, заедно със стотици други, но Нея… Нея за миг усетих толкова близка, толкова позната и … така странно, така плашещо неустоима. Нещо невидимо, неочаквано и непознато ме дръпна към Нея… и аз реших да се боря за… Нея.
След това отпих от наградата си, без да съм подозирала някога, че мога да изпитвам толкова луда жажда. Като в транс позволих и Тя да пие от мен. Без да ме интересува нищо друго наоколо. Всичко се топеше – минало, бъдеще – нямаха смисъл тогава. Само Сега имаше значение. Сега… Бях погълната от този малък и загадъчен свят, който ме отнесе по неутъпквани от мен пътища, които ме викаха да се слея с тях. Този свят, Нейният свят ми се струваше толкова непознат, а всъщност беше част и от мен, от моята собствена същност. Опознавах себе си, опознавайки Нея. Обхождах Я бавно, с устни, с пръсти, с език… Обожавах Я… леко и плахо, без глас. Запълни пукнатини, оставяни през годините от мъжете в живота ми, сля се с белезите по душата ми, без да задава въпроси… Просто знаеше и разбираше, без думи…а раните вече не съществуваха. Оставяше по мен само едно бездихание…
И накрая… накрая Я оставих. Пак там – в онзи, Нейния свят, в Нейното време. От самото начало знаех, че няма да мога да остана. Тя също разбираше… Заключих вратата след себе си и избягах. Не се опита да ме спре. Не ме и последва… а толкова безумно го желаех… Обръщах се през целия път, търсейки очите Й, усмивката Й… Нея зад мен, но виждах само своите следи в прахта. И тогава си обещах, че ще забравя. Каквото и да ми коства това - търсех и намирах мъжки прегръдки, всяка нощ се губех в нечии устни с надеждата да ми припомнят коя съм била преди Нея, с надеждата да открия себе си отново. И накрая повярвах, че съм успяла.
***
Все още пазя ключа за тази врата. Мислех, че съм го изгубила вече по криволичещите пътеки на времето, но неусетно го откривах отново. Малко по малко. Осъзнах, че винаги съм се стремяла несъзнателно към него, а той винаги е бил там - в най-скъпите ми спомени, в сънищата ми…
А Тя… Тя като че ли държи един друг ключ, този, който аз съм Й оставила без да усетя преди да си тръгна тогава… Иска ми се още да го пази, някъде дълбоко скрит в Нея, надявам се понякога дори да го поглежда и да си спомня. Лутам се безумно в своите съмнения, че един ден ще изгубя тази битка, която всеки ден, всяка нощ водя със самата себе си и ще пожелая да се върна. Може би за да го взема обратно и завинаги да затворя тази страница от живота ми, а може би само за да проверя дали още е в Нея… или Й е станал непотребен и го е изхвърлила… него… ключът от сърцето ми.
Страх ме е, че ако отново престъпя през онзи праг, няма да имам силите… желанието да се върна обратно… А може би всъщност това, което ме плаши наистина и ме спира да се върна, е не възможността, че ще пожелая да изгоря всички мостове, водещи назад, а страхът, че Тя няма да ме чака, че вече няма да е там… Че всичко е минало и е останал само един спомен… и за Нея, и за мен.
Сега казвам „Да!” на него, мъжа на живота ми. Обещавам му себе си. Такава, каквато съм – искаща, копнееща, жадна. Може би блудница, със сигурност и малко лъжлива… А на себе си с това „Да!” обещах… не, заповядах си никога да не му казвам, че докато ме докосва и обича, докато ми подарява светлината и обсипва небето ми със звезди, аз, сетивата ми, цялата ми утроба копнее, крещи да бъде запълнена отново от Нея… Само Нея…