автор: nellnokia

Езиците му жадно обгориха
последната останала тъма –
и падналата синя тишина
прегърнаха зловещо и изпиха...

В короните дървесни после тихо
приседнаха на божии ята -
и в корена на земната снага
пролазиха по змийски, и се свиха ...

а слънчевите устни се забиха
в настъпилата горска тишина,
увиснала по изгревните щрихи,

преди с вика на похотна жена -
зората като кучка да извика
усмихнатото синьо на деня...