автор: ivanstefanov

Пак съм се вкиснал.
Вчера...
Стар приятел доведе клиент.

Да му направя проект. За къща.
Не! Искаше замък. Голям! Огромен и да прилича на...
Хвърли на масата ми едно списание.
Обърна на една страница и вика.
-Това искам!
Хвърлям едно око. Снимки на нещо от Алпите. Ос-тровърхо, извисено, чак до небето. Огромно! Нито замък, нито катедрала. Лошо или хубаво, тяхно си е. За нас е чуждо.
-Това искам! Това ми изчертай! Плаща!
Бръкна в джоба, извади портфейл. Отвори го.
Пълно! Зелени! Едри!
-Плаща!
Припалвам! Попримигвам! Промърморвам.
-Тая сграда е чужда. Не е за твоето място. Там къ-дето ще строиш, сградите имат друг характер, друго настроение, наши са. Това го е правил германец, ти си българин....
-Плаща! Кога ще го изчертаеш и да го взема?
-Не съм чертожник. Архитект съм!
-Плаща! Колко?
Станах!
Затворих списанието и му отворих вратата.
Изръмжа нещо и си замина.
Останахме с моя приятел.
Придърпах кутията с цигари. Празна. Зарових в пепелника да намеря недопушен фас.
Моят приятел ме гледа мълчаливо. Дочувам го.
-Че си шантав знам, ама че си толкова шантав ви-дях.
Мълча!
Пак той се обажда.
-Да ти тика пари в ръцете...и да ровиш за фасове в пепелника!
Мълча!
Пак той.
-И това го видях с очите си!
Мълча!
Пак той.
-Ти не си за тоя свят!
Мълча! Така е!

Намерих фас. Смачкан! Недопушен!
Като мен!
Припалвам! Пари на пръстите…
Може да ровя за фасове, но...аз, съм си Аз!