автор: ivanstefanov

Кавал свири на поляна…
Един ръб, на един скат.

Надвиснал над околните дворове и къщи. На върха му поляна. На нея камък, като купа сено, къща с едничка стая и между тях един дръглив, крив салкъм…
Настане вечер, месец изгрее…
Всичко притихне. Опустява!
И тогава се обажда кавалът…

Странен човек беше! Красив човек!
Някога, зиме, вечер, идваше у дома. Присядаше до оджака, разменяше по някоя приказка, отпиваше от таса…и бръкваше в пояса.
Широк! Много широк! И дълъг! Кога го навива, излизаше вън. Даваше ми единия край, другия завиваше около кръста си и аз се завъртах около него, като пумпал. В тоя пояс беше цялото му богатство.
От него стърчаха само цевите на кавала.
Та вечер…
До оджака, до софрата…
Остави таса, бръкне в пояса и извади една цева.
Засвирва. Тая, първата, не свири. Чурулика!
Тасът се завърта, около софрата..
Вади другата…Надява ги една на друга. Звуците се променят. Мелодиите натежават.
Тасът се завърта отново и ….вади третата цева.
Тази е тъжна. Тежки звуци.
Когато вечерта притихне и огънят притлее…
Вади последната цева.
Надява я…
И очите на всички са мокри. Плачат!

Странни бяха мелодиите му!
Беден бил. По беден от него нямало. Имал си само ка-вала.
Тогава, се залюбили със Стойна. И тя си нямала нищо. Само една хубост! Залюбили се и се вземали. И заживели, там на поляната, до камъка, до салкъма…
И свирел кавалът, и се носели дивни песни. Дотогава, докато Стойна тежко заболяла и не станала…
Замлъкнал кавалът…
Секнали песни.
Онемяла поляна.

Минали години…
И вечер, кога месец изгрее, кога всичко притихне, отгоре, от поляната, се понасят звуци. И от всички къщи, всички излизат на двора, присядат, слушат…
Започва от втората цева.
И тихо, и нежно, и тъжно.
После надява, оная, последната цева!
И се понасят,и нежност, и мъка, и болка.
И само месецът, отгоре вижда!
Мъже да припалват.
Жени да бършат очи.
Тя, тая последната, не свири!
Тя плаче!
За Стойна!

Кавал плаче на поляна…
На един ръб, от един скат…
За един живот…
За една любов!
Кавал плаче на поляна…