автор: GINKO_PRIM

Таралежите стават бодливи внезапно по здрач.
Ти недей да ме питаш кога или как съм разбрала!
Тихо никнат игличките. Свирят ноктюрно за плач
(много жалко звучи - затова не върви тук пиано).

После, свити в кълбо, се забиват дълбоко във мислите
и бодат цял живот. Не ми казвай отново, че лъжа!
Точно в този момент, в нечий поглед умира и приказката
за безкрайната обич, в която щастливо се сбъдваме.

После идва денят, с перманентната думичка „трябва”,
и по навик, заключваме в тихото всички въпроси.
И потегляме пак, свойте собствени чувства ограбили,
да забиваме трънчета остри в петите на босите...

ВИДЕОКЛИП