автор: GINKO_PRIM

Посветено

Когато се разнищвам в тишината
на мътни вирове и ме боли,
свенливо скрита ласка на жена върху гърдите си ще ме смири.
И погледът ù само ще попита „добре ли си?”
Сълзата ще изтрие от скулите ми.
С някаква обреченост,
тъгата в кротък шепот ще попие.
Ще ми налее менче
с надеждите на жълтоклюно пиле...
Ще ми дари криле -
да литна по-високо,
приведени очите да не крия
и скъсаната струна пак да звънне
в мелодия за следващи посоки и търсен смисъл да остана същата...

Целувам пак ръцете ù. Нарочно.
А мама... мама просто ме прегръща...