автор: nikoi

Понякога като порасна ми се иска да съм нещо
различно от статично електричество
по козината на живота- вечно гладен пес,
когото трябва сляпо да обичам.

Понякога минавам през заключени врати,
открехнатите са съвсем непривлекателни.
Мелодия на ключове подканващо звънти,
в съня ми щраква катинар от чакане.

Светът ми много бързо взе да отеснява-
до край широко са затворени ръцете ми.
Понякога веригата на песа побеснява
и пълнолунно вият страховете ми.

Понякога обръщам настоящето назад-
безброй ключалки гледат в мен немигащо,
а спънатите прагове със прашен глас шептят
за стъпките, все още непристигащи.

Понякога строя пространства без прегради.
Вратите не събират. По- скоро ни разделят-
необходими са като свободно падане
върху ръждясали букети от бодлива тел.

Реалността е мрежата, старателно изплетена
от мислите, убодени от спомени.
Ключът е толкова различен във ръцете на
затворника, ключаря и бездомния..