автор: Slon-Madrigal

Таджика Уилямс, бъдещата абсолютна шампионка на Южна Африка и бъдещата най-бърза жена в света се роди в едно от най - бедните йоханесбургски гета.
Детството на Таджика беше шумно, прашно, цветно и мизерно – тя и още куп деца тичаха из дворовете и улиците на квартала от сутрин до вечер, докато по-големите им братя, сестри и братовчеди гледаха бебетата или заработваха прехраната на семействата. Таджика имаше късмет – имаше баба, която вечер хранеше всички и ги переше, но само толкова – самата тя казваше понякога, че не може да помни всичките деца, та камо ли да се занимава с всеки подред.
Таджика имаше и по-голяма сестра – Джемайма, тя беше хубава като картинка, имаше тънка талия, която човек може да обхване с две шепи и големи гърди, и вече работеше в заведението на мама Пел. Тя често казваше, че Таджика си е съвсем като другите,и че няма от какво да се притеснява, но Таджика чустваше, че това все пак не е редно, защото не бе вярно. Тя беше невероятно грозна. Докато се научи да отвръща на побоите на децата често се прибираше разплакана вкъщи и баба й с яд я мажеше с мехлема за рани. Таджика се страхуваше от баба си, но веднъж не издържа и се разплака. Баба й я погледна и каза:
- Млъкни веднага, Таджика, виждаш ли това - тя посочи дълбоките бръчки по лицето и шията си – когато станеш като мен, тогава може да бъдеш грозна, сега си изсекни носа и изчезвай оттук.
Бабата излезе права, защото скоро нещата се промениха и Таджика заякна достатъчно, за да постави онези, които смееха да я тормозят, на мястото им. Но това не я зарадва особено. Другите деца вече не я биеха, но сега пък започнаха да бягат от нея.
Таджика обаче кипеше от енергия и започна да скита сама привечер и рано сутрин по улиците на квартала, когато въздухът бе най-чист. Тя вдишваше дълбоко и се хвърляше напред – бягай, Таджика, бягай, по-бърза от вятъра, и беше щастлива.

Когато Таджика навърши единадесет, Джемайма я представи за пръв път на мама Пел.
Отначало мама Пел не каза нищо, защото не искаше да предизвиква Джемайма, но запафка по-усърдно през цигарето си и се замисли.
- Знаеш, че не става, Джемайма. – измърмори тя накрая.
- Ще измислиш нещо, мамо Пел, трябва й работа. – настояваше Джемайма и продължи да чака до Таджика.
Накрая мама Пел се предаде.
- Хайде, ще остане тук, но да не съм я видяла да се качва горе по стаите, да плаши клиентите! Ти отговаряш! Ще стои в кухнята, да помага на готвача и да цепи дърва. В началото така, после ще видим.
Джемайма явно беше доволна и забута сестра си към готварницата. Таджика се стресна от вида на потния готвач – китаец, който я изгледа лошо и искаше да се шмугне покрай сестра си, но беше забравила, че вече е по-висока от нея.
- Хайде, глупачето ми, залавяй се, не е по-различно от вкъщи, но ще те хранят и ще спиш тук, аз съм наблизо, добре ще си живеем – каза Джемайма, усмихна се малко разсеяно и я потупа по гърба. – Ще се наредим ние с теб, не бой се, ще видиш.
Изминаха дни и месеци и Таджика се примири съвсем.Отначало готвачът й даваше най-тежката физическа работа, от изгрев до залез тя мъкнеше кошници и чували с картофи, плодове и зеленчуци от пазара, тътреше казани, тави и тенджери от готварницата към чешмата в задния двор и обратно и постепенно в готварницата започнаха да я ценят като послушно и старателно товарно животно.
Таджика беше много благодарна най-вече на това, че я хранеха по три пъти на ден. Тайничко в себе си тя страшно много се надяваше и си мечтаеше да напълнее и поне малко да заприлича по хубост на сестра си или поне на другите момичета на мама Пел.
Джемайма обаче вече почти не идваше да я види, тя сякаш я забрави и от месеци не бяха разменили дори и две – три думи, а това страшно тежеше на Таджика . Веднъж готвачът й каза, че сестра й вече се била издигнала и била много заета – имала богат постоянен клиент, бял мъж с голяма къща и кола, който уж плащал на мама Пел Джемайма да работи само за него и всеки ден я взимал от дома с кола, водел я по разни ресторанти, на кино, дори веднъж на концерт.
Таджика нямаше откъде да знае какво е това концерт, но се натъжи и започна отново да излиза сутрин преди изгрев слънце и вечер след залез, за да тича по малките улички на квартала. Преди да дойдат при мама Пел, Джемайма с месеци се бе опитвала да я отучи от този безумен навик, който според нея подхождал само на малките деца.
Таджика и сега се опитваше да тича все по-бързо, за да надбяга лошите си мисли, но започна с ужас да установява, че вместо да напълнее от добрата изобилна храна, якото й жилесто тяло продължи безумно да расте на височина, вместо да изтънеят и да се заоблят, крайниците й ставаха все по-груби, дългунести, мускулести и здрави, а стъпалата й пораснаха ужасно. За сметка на това от задник и гърди нямаше и помен.
Отчаяната Таджика прие всичко като божие наказание заради своето неподчинение. Но не спря да бяга - бягането бе като гризането на ноктите.
Няколко дни преди тринадесетия й рожден ден готвачът й каза, че мама Пел й е подарила един свободен следобед и че сестра й ще дойде да я вземе с колата на богатия бял мъж, за да я изведе на разходка.
Таджика не можа да си намери място от радост. Изля няколко кофи вода върху себе си, търка грубите си лакти и колене с пепел докато не се зачервиха целите, а готвачът й зае сапуна си и Таджика го изразходва целия, до шушка.
В уречения час тя чакаше пред дома на мама Пел, обвита в сладникавата миризма на сапуна, и не смееше да пристъпи в прахта на улицата, за да не изцапа изпраните си, старателно закърпени сандали. Тя много беше настоявала и я бяха облекли в нечия взета назаем басмена рокля, която неловко се опъваше върху прекалено широкия й гръден кош. Под ръба на роклята грозно надничаха едрите й колене.
Когато пристигна пред дома на мама Пел, сестра й дори не слезе от колата, само нареди на шофьора да отвори вратата и да вкара вътре обърканата Таджика, която блъсна главата си в хубавото светло кадифе на тавана на автомобила.
Едва тогава, сякаш разбудена от шума, сестра й я погледна и каза с досада:
- Ама, че си непохватна, Таджика, виж се на какво приличаш!
Горката Таджика се сви колкото можа в най-тъмния ъгъл на колата и не посмя да обели и дума повече. Джемайма гледаше нервно през тъмните стъкла и леко гризеше долната си устна, начервена като кожата на манго.
В сестра й имаше нещо ново – това усещаше Таджика, но не успяваше да определи какво. Тя си бе все така хубава и съвършена, но лицето й бе отслабнало, беше се изострило, не приличаше на онова цъфтящо лице, с което тя някога я заведе при мама Пел, за да живеят завинаги заедно. Джемайма носеше разкошна рокля, пристегната в талията, косата й, подредена с вкус, се стелеше около раменете й.
Таджика затвори очи и долови някъкъв сладък цветен дъх, идващ от тялото на сестра й.
Колата спря. Шофьорът отвори вратата и те слязоха пред една снежнобяла къща, която би заемала цяла улица от квартала на Таджика. Вътре, пред масичка с чаши за кафе и чинийки за торта ги чакаше белият мъж. Заслепена от всичко, което виджа, Таджика се спря на вратата и си помисли, че е в рая.
Мъжът се беше усмихнал, преди да влязат, но сега се втренчи в Таджика и изглеждаше смаян. Самата тя намаше нищо против, вече бе свикнала хората да я разглеждат така, особено, когато я виждаха за първи път.
Тогава Джемайма му се усмихна остро и му представи сестра си:
- Ето я малката ми сестричка, Артър. Доведох я, нали искаше да я видиш. Ето ти я.
При звука на гласа й мъжът се поокопити.
- Не съм очаквал чак такова нещо, Джема, все пак... – каза той, а красивата й сестра сякаш само и това бе чакала, изведнъж изпадна в ярост и започна да го обижда, гласът й кънтеше в празната къща. Мъжът се опита да каже нещо, да я приближи и да я хване за раменете, но тя го отблъсна и дори посегна да го удари.
Таджика инстинктивно намери вратата и изтича на бегом от къщата. Не знаеше накъде да побегне, затова затича все по-бързо и по-бързо по улиците около къщата, като муха в окръжностите на паяжина.
Тича дотогава, докато не чу зад гърба си клаксон на кола. Забави, обърна се и видя, че беше колата на Артър, а самият той надничаше от предното стъкло и я викаше по име.
Таджика спря и му позволи да я настигне. Той се задъхваше, но когато й заговори, й се усмихна :
- Много си бърза, Таджика, няма що...
- Тя ще ми се сърди ли? – попита плахо Таджика.
- Не мисля. Джемайма вече е добре, ела и ще я видиш- успокои я той и й помогна да се качи в колата.
На връщане си говориха за това колко бързо бяга Таджика. Мъжът беше възхитен и дори сключиха тайно споразумение тя да продължи да тича, както е правила до сега, а той да я придружава с колата, за да не се чуства самотна.
Мъжът, наречен Артър допълни, че отсега нататък тя ще идва редовно в неговата къща, всеки четвъртък , за да бъде с Джемайма и да й прави компания , докато него го няма.
Нямаше по-щастлив човек от Таджика.

През следващите няколко месеца всеки четвъртъчен следобед Таджика заставаше пред дома на мама Пел, за да дочака идването на колата. Шофьорът винаги излизаше и й отваряше вратата, а тя пътуваше съвсем сама до къщата, където в някоя от стаите я чакаше сестра й. Таджика така и не разбра променливите настроения на Джемайма, която се беше зарадвала до сълзи, когато се бяха прибрали заедно с Артър онази вечер и й разказаха, че ще се виждат всяка седмица.
Още на следващия четвъртък обаче Джемайма отново бе объркващо студена и нервна. Тя разсеяно докосна Таджика по носа и заговори за някакви хора, у които била същия ден на гости, тези хора имали голяма градина. Таджика я слушаше както винаги с благоволение, макар че не разбираше как някой може да има по-голяма градина от градината на Артър.
- Аз все пак ще убедя Артър да даде достатъчно пари на мама Пел, за да те пусне, глупачето ми – каза тя накрая с почти същия тон, с който й говореше някога – почакай и ще видиш.
- Добре ми е при мама Пел, Джема, не искам другаде – отвърна колебливо Таджика.
- А искаш ли да се оттървеш от мъкненето на чувалите, искаш ли всеки ден да си измита и чиста и да живееш в такава къща, вместо в готварницата, а? Трябва да направим нещо за теб, Таджика, за да бъдеш щастлива.
На Таджика това страшно й хареса, звучеше й като приказка и тя прости студенината на сестра си.
Но имаше дни, в които Джемайма изобщо не искаше да излезе от стаята си и Артър започна да извежда нея, Таджика на кино или на концерт. Явно на него не му беше приятно хората да се обръщат след тях, и затова той предложи тя да облече – веднъж поне някои негови дрехи. Таджика правеше всичко, което той поискаше от нея.Вече беше висока колкото него, раменете й бяха дори по-широки от неговите. Тя много се стараеше да наподобява движенията и позата на тялото му и с това го забавляваше неимоверно. Това бе тяхната малка тайна. Артър често й казваше, че е „същинско мъжле, малко братче” а Таджика му се ухилваше съзаклятнически. Много рядко някой можеше да познае, че тя е момиче, вярно, макар и грозно, а Таджика се чустваше някакси облекчена от това.
Веднъж ходиха и на състезание. Джемайма видя как върху кръгла пътека няколко момчета и момичета тичаха с всички сили, а множеството от хора около нея викаха неистово, следейки ставащото върху пътеката. За момент в главата й се върна споменът за нейното среднощно бягане около къщата, но само за миг, защото в следващия тя гледаше с възхищение бегачите. Понечи да вдигне благодарен поглед към Артър, но него го нямаше на седалката.
Таджика се изправи и започна да го търси с поглед. Откри го да разговаря почти до пистата с някъкъв мургав човек.
Бързо се смъкна долу и без да иска дочу част от разговора
- Нали я видя снощи на приема, Майк?
- Какво, ти с нея ли беше?!
- Да, цяла вечер
- Не може да бъде, Артър. Никога не съм виждал такова... чудо. Казваш, че е на 13, а? Ще прощаваш, на мен ми прилича на 18-годишен кубински боксьор.
- Хайде стига, Майкъл. Какво, като прилича. Да знаеш как бяга само. Пробвай я веднъж, казвам ти. После ще ми платиш парите.
- Не знам, Артър, не ми се ще да ставам за посмешище. И бих предпочел да ти платя, за да ми кажеш какво си й сипвал в храната...Виждал съм сестра й, не може да е такава разликата...
- Стига, Майк, не ми ли вярваш? Нищо, абсолютно нищичко. Тя си е родена така. Дарба.
Истинска златна мина. Няма нужда да й даваш нищичко, нито една допинг комисия не може да те хване.
- Знам, знам, Артър. Доведи я в събота да преценя на спокойствие.
Таджика успя да се скрие и изчака разтревоженият от отсъствието й Артър до колата. Когато влязоха вътре, той й каза:
- Ти наистина си моето най-добро приятелче, Таджика. Мисля, че ще бъдеш щастлива. Най-накрая ще те направим щастлива, срамежливко.

В събота Таджика дойде сама с колата на пистата. Артър й бе обяснил някакси, че ще трябва да бяга заедно с другите момичета по пистата, за да я види негов приятел и беше добавил, че ако тя се справи добре, много неща ще се променят.
Когато я видя, треньорът сви устни, нареди й да съблече дрехите на Артър. Таджика остана по дългите до коленете гащи, които й беше ушила сестра й. Събу сандалите си и остана боса.
На пистата чакаха още няколко момичета, Треньорът я побутна към тях, нареди ги върху пътеката, обясни на Таджика, че трябва да бяга в своята пътека, без да пристъпва граничните линии на другите.
Момичето отляво на Таджика имаше хубава шия, като на птица и красиво лице.Бедрата му също бяха дълги и тънки, като на птица. То я изгледа, а в очите му имаше присмех и превъзходство.
Таджика се извърна бързо към онази, която трябваше да бъде вдясно от нея. Тя бе грпозновата, с несъразмерно развити мускули на раменете и краката, странно неподвижна и спокойна, гледаше само напред и сякаш изобщо не я забеляза.
Пистолетът на треньора изгърмя. Таджика се стресна, побягна и се втурна напред с всички сили. Изобщо не разбра, че е изпреварила останалите с много, докато не я спряха в края на коридора - там беше смутеният треньор, опитваше се да успокои красивото момиче, което бе бягало с нея. То крещеше:
- Не е честно, та тя е урод, как така изобщо я пуснахте да бяга! Всички виждат на какво прилича, нито мъж, нито жена, ще си имате големи проблеми, дори и без мен, тренер, да го знаете!
Момичето дори не благоволи повече да я погледне и си тръгна.

Следващите месеци и години от краткия живот на Таджика се сляха в един. Треньорът й Майкъл Кейс, часовете тичане на пистата, лекарите от федерацията, постоянните прегледи преди състезанията, предизвикани от другите треньори и от оплакванията на другите бегачки, скоростно записване в училище, защото беше изискване на федерацията, после и в университета. Таджика не стъпи нито веднъж в това училище, нито във въпросния универисит, въпреки че получи поздравление за завършването им от сестра си и дори от баба си. Споменът за Артър се мяркаше някъде в дънното на съзнанието й, при образа на Джемайма, която сега получаваше повечето от изкараните от нея пари и вече навярно имаше своя собствена огромна бяла къща.
На седемнадесет години Таджика стана абсолютна шампионка на Южна Африка. На няколко пъти оспориха титлата й – не заради постиженията й, а заради огромният й ръст и тежката й мускулатура, в която вече нямаше нищо женствено. В крайна сметка треньорът й успя да накара някакви много важни клечки във федерацията да помислят за бъдещите олимпийски игри и скандалите стихнаха. Не, че с нещо й вредяха. Таджика отдавна живееша като в транс, само заради бягането, и никой не можеше да я обиди или засегне заради външния й вид.

Но един ден животът пак започна да тече по своя си път.
Тя се беше прибрала в хотелската си стая след някакво състезание във Франция, когато й се обадиха от рецепцията, че са я търсили от Йоханесбург.
Половин час по-късно Таджика разбра, че сестра й е в кома в болница, Артър каза специално, че е в хубава болница, да не се притеснява.
Таджика се измъкна от хотелската стая и стигна много бързо до летището.
Сестра й лежеше още по-нежна и крехка върху болничното легло.Бе все така красива, непостижимо красива, бяха подредили старателно ръцете й над чаршафите, изглеждаше смирена и много малка, почти като дете.
Навсякъде имаше цветя, цветята пречеха да се видят апаратите, които бяха поддържали сърцето на Джемайма, сякаш тя никога не бе се борила за живота си в тази красива и спокойна стая. Баба й и всички роднини бяха много горди с тези цветя.Според тях това беше достойно. Но всички те гледаха Таджика някак уплашено.
Тогава тя осъзна колко се е променила през годините и заплака с глас, не толкова за Джемайма, милата Джемайма, а за себе си.

И Артър беше остарял за това време, не приличаше на онзи човек, когото Таджика помнеше. Вече изобщо не беше красив. Той просто излезе от стаята, щом тя дойде, тихо и незабележимо, и на погребението стоеше някъде отзад.

На Таджика й трябваха няколко седмици, за да разбере, че по някаква неизвестна за нея причина той е бил неотлъчно до сестра й през последните няколко седмици от боледуването на Джемайма – една от безкрайните женски болести, останали за спомен от заведението на мама Пел. Горката мама Пел, тя също беше дошла на погребението, и плака съвсем искрено до разкошния махагонов ковчег. Кой знае защо, Таджика не й се сърдеше, напротив,чустваше я някак близка, сякаш се бе върнала пак в детството си.

Майкъл Кейс също дойде на погребението и остана няколко дни заедно с все още разстроената Таджика в голямата бяла къща, където беше живяла сестра й. Няколко сутрини след това треньорът съобщи на Таджика, че международната федерация е поставила условие тя да претърпи операция, за да прекъснат клюките и скандалите. Дали са й избор – след хормоналната терапия ще може да се състезава или само при мъжете, или само при жените. Майкъл дълго й обяснява, че тя трябва най-сетне да се пребори с унизителното отношение на хората и им покаже колко струва. Намекваше й, че възможностите й са огромни, че би могла да надбяга вятъра.

Всичко беше напразно.

Таджика го отпрати и застанала сама в голямата къща, се запита какво би искала да направи. Реши,че няма да е лошо да отиде да види мама Пел, дори да потърси и готвача – ако е жив. Реши, че още не е готова да се срещне с Артър, но пък можеше да покани баба си и някое от хлапетата да живеят с нея в къщата.
Таджика излезе на улицата,там нямаше журналисти и фоторепортери, тя не трябваше да се крие в колата до стадиона, и за пръв път от години й идеше да тича от щастие.