автор: ivanstefanov

Кръчма. Шестима. В ъгъла. На лаф и чашка. Да се видим, да се почерпим. За мое здраве. Че пак прескочих трапа.

Двайсетина години работехме заедно, едно и също. Измисляхме, проектирахме сгради и градове. Едни се построиха, други потънаха в архивите.
След прелюдията от общи лафове, от как си, какво правиш и след първата чашка, един, брадат, ме пита.
-Защо не пиеш? Само мълчиш!
Мълча! Научих се да слушам. Не пия! Инфарктите са два!
След втората чашка разговорът става по интензивен и по интересен. Не знаех, че са толкова способни, че са направили толкова много, толкова интересни неща.
След третата чашка....стана още по интересно.
Едни намалиха темпото, други поръчаха по четвърта. Брадатият пета.
Омръзна ми и се надигнах да си тръгвам.
Брадатият ме спира.
-Къде бързаш? Още не сме си казали всичко.
-Не мога да стоя по-вече. Аз....
-Не съм ти казал всичко.
-Добре, казвай.
И присядам.
Обърна чашата, приведе се към мен и тихо, като шептене издума:
-Да знаеш, че никого на тоя свят не мразя така, както теб.
Ама че изненада!
-Защо?
-Защото само като си помисля за теб и ме хваща бяс.
-Ако с нещо съм те засегнал, приеми извинението ми.
-Няма извинение! Пия заради теб. Разбих семейството си заради теб. Нощем не спя заради теб. Затворя очи и виждам теб.
Мълча.
-Мълчиш! И нощем мълчиш. Мълчиш!
Замълча за малко.
-Искам, като теб накъдето и да се обърна, все мен да виждам, все мои сгради.
Дигна чашата и продължи.
-А виждам само теб, само твои сгради. Затова те мразя!
И обърна чашата наведнъж.
-Мразя те!
Прибрах се, но и аз не спах.
Такава оценка на онова, което съм направил, не бях чувал.


13.11.2008