автор: gitchka_gramatikova

Все се каня да седна и да ти напиша писмо.
Да го украся с панделка и да сложа парфюма си
в него. Да подсвирна на гълъба, който
редовно споделя перваза ми и да го пратя по него.
Или да извикам вестникарчето, което
всяка утрин разбужда тротоара с гласа си
и от хорските усмивки плъзнали отмерва
всяка светеща секунда, вляла се в кръвта му.
Детето е кръгло сираче. Каза ми го една нощ
в съня ми. Докато размотавах поредната мисъл
от теб и я слагах в скрина с бабините вещи...
Там царуват всякакви вехтории - стари,
освободени от грижи и забравени с вяло чувство
спомени. Но не и ти, мое мило вдъхновение,
вклинено в силата на въздесъщ и устоял град
над разразена буря от счупени на сляпо мигове.
В съня ми е тихо и пълно, а детето - доволно,
на хляб и ласка сито, обърнало поглед
към рапиращата до безочие луна,
спорят за малките наглед неща...
Вестникарчето, в което
се оглеждам на разсъмване,
има твоите очи. И така напомня гласът му чист
на красива история с неочакван край,
ще пратя писмото си по него.
А ти изучи Брайловата азбука,
за да го отвориш и прочетеш,
когато мине покрай вас и пусне посланието ми
в кутията на лудналата ти нежност
да бъдеш разгадан в отговор - по морза
на свирукащите капки по перваза ми...

13.02.2010
музика