Аз съм тук, застанал сам
Погледа ми върху кръстопът се взира.
Те са там, два пътя.
Единият се ражда, другият - умира
Ненадейно дочувам стон в далечината.
Каква е тази тишина ?
Край мене хора някакви крещят.
Какъв е този студ?
Наоколо са голи всички.
С безумен танц, във ритъм луд,
Не усещат те ни студ, ни страх.
Но не бях ли някога и аз
Неразделна част от тях?
Погледа ми се избистря
Ясно виждам пак тълпата.
Не тя се движи.
Пътят мрачен неумолимо някъде ги влачи.
И дочувам аз далече, от другата страна
Как детски глас горчиво плаче.
Започнах да крещя, да викам,
Дъх не ми остана.
Но танцът продължава.
Май надежда няма ?
Изведнъж видях лице в тълпата.
В очите и блести искра надежда.
“Кой е той, защо стои самотен, вика ме
и отчаяно в очите ми се вглежда?”
Тогава тя съзря потъпкана табела,
Ръката и нежна праха превърна в светлина
И в миг – ужасно видение:
Тъмна сянка, изрече дума една,
А тя бе – “ ЗАБВЕНИЕ”.
Започна да се бори, удряше с ръце.
Но нямаше сили...
Алени струи се стичаха по изящното и лице.
Последен стон, протегната ръка.
И пак тишина , и пак тишина...
Сълзите ми се стичаха, бях на колене.
Тя лежеше там, победителка горда.
А беше толкова близо до мене, толкова близо до мене.
Танцът не спря, мрачният път взе своя дан.
Аз отново съм тук, застанал в началото на малка пътека.
Втренчил поглед във скелета ням.
Но този път вече знам – има Надежда!
Няма да тръгна по пътя си сам.
---
Az
---