автор: svetlina

Виктория стоеше права до прозореца, загледана в единственото светло петно върху тъмната гръд на морето. Бялата яхта лениво се полюшкваше, закотвена недалеч от частния им плаж. Нелепо бяло цвете върху траурната дреха на нощта. Бяло, като розите, които току-що бе положила с трепереща ръка върху черния ковчег.
По прозореца закапаха дъждовни капки, едри като сълзите, които се стичаха по бледото лице на Виктория
“Боже мой, сякаш и нощта е разплакана вдовица като мен! Тъжни и мрачни са лицата ни, горчива болка извира от сърцата ни! Но утре луната ще огрее лицето на нощта, звездите ще блестят като щастливи очи, а аз ще нося мрака в душата си докато съм жива. Защото моят траур е цената за моята непростима вина…”
Спомените неумолимо я поведоха назад през годините…
Бяха млади. Бяха много влюбени. Но да създадат свое семейство в този момент изглеждаше невъзможно. Виктория мечтаеше за живот, който Младен не можеше да й осигури. А тя дори за миг не допускаше мисълта, че би се съгласила да продължи до края на земните си дни жалкото си досегашно съществувание.
Родителите им бяха работници. Семействата им живееха повече от скромно, а тя денем и нощем бленуваше за разкошен луксозен живот, за мощни скъпи коли, за тоалети на Версаче, Армани…, за достъп до средите на богатите и известните, за воаяжи с яхти из целия свят…
„Единственото средство, мислеше си тя, което може да ми отвори вратите на този бленуван рай, е моята изключителна красота. И аз ще я „изтъргувам” срещу успешен брак с богат и известен мъж, каквото и да ми струва това. Няма да пропилея този шанс дори заради Младен - първата ми голяма любов.”
Разбира се, любимият й беше наясно по този въпрос. Виктория категорично му беше заявила, че за беден и лишен от амбиции мъж, никога не би се омъжила. „Обичам те, но ти не си подходяща партия за мен. С тебе никога няма да бъда щастлива.”
Тези думи го подлудяваха, защото я обичаше отчаяно: „Трябва, трябва да забогатея, за да не я загубя! Ако трябва ще продам на Дявола и душата си, но Виктория ще бъде моя жена!”
Нощем не можеше да заспи. Денем ходеше като зомбиран, защото мисълта му трескаво търсеше изход от тази болезнена ситуация.
Лудост беше и решението, което отчаяният влюбен взе…

Виктория най-после прие да стане негова съпруга. Тя стана неговата кралица. Глезеше я и я отрупваше с подаръци. Подари й мечтаното червено “Ферари” … А домът, който купи за нея, приличаше на палат, достоен за дамата на неговото сърце. Беше кацнал като бяла гълъбица на морския бряг.Под него, до пристана на частния им плаж се поклащаше прекрасната яхта „Виктория” – още една сбъдната мечта.
Разбира се, трябваше постоянно да внимават. Да живеят изолирани от любопитните погледи на хората. И, разбира се, опасната игра с иранеца трябваше да продължи се играе от време – на време, макар и с други хора и по други правила.
Но Виктория беше толкова доволна и щастлива, че нито веднъж не го попита с какво се занимава, как печели огромните суми, с които задоволява капризите й. Не, че не се досещаше. Просто приемаше новия си живот като заслужен дар. През тази първа щастлива година от съвместния им живот тя никога не пожела да узнае цената, която навярно щяха да платят за сбъднатите й мечти.
Като лекомислено дете се възползваше от парите, които „печелеше” Младен и отказваше да се замисли за начина, по който бяха придобити те.
До вчерашния ужасен ден.
След едно от обичайните дълги отсъствия от дома, за които й беше забранено да разпитва, Младен я заведе на дълга ескурзия с яхтата. Посетиха известни морски курорти, отсядаха в най-луксозните и скъпи хотели, похарчиха луди пари в казина и игрални зали, а последния ден отпразнуваха втората годишнина от сватбата си сами на яхтата. Там, под звуците на романтична музика той й поднесе прекрасно скъпо бижу - огърлица от бяло злато ,инкрустирана с диаманти - бляскави и красиви като нейните очи.
И тя имаше за него подарък. Пазила беше нарочно за този ден прекрасна
новина. Беше бременна. Чакаше дете и беше наистина много щастлива. Имаше до себе си любимия мъж, живееше живота на мечтите си, а сега щеше да стане и майка, за да затвори кръга на представите си за щастлив и пълноценен жи-вот.
Никога не беше виждала Младен толкова развълнуван и толкова радостен. Когато му прошепна радостната вест той я грабна и понесе по палубата, обляна в лунна светлина. Прегръщаше я и я целуваше, повтаряйки като пощурял:
- Благодаря! Благодаря ти, мила! Направи ме най-щастливия човек на света!
На другия ден се прибраха у дома си. После телефона звънна, той води дълъг тайнствен разговор, след което излезе разтревожен и не се прибра цели два дена.Тя беше свикнала с внезапните му отсъствия от дома, но този път беше неспокойна и тревожна.
“Сигурно е от бременността!” - се успокояваше сама, но трепваше тревожно при всеки звън на телефона или шум от минаваща кола.
Реши да пусне телевизора, за да се разсее. Превключваше от един канал
на друг, търсейки интересна програма, когато пред очите й се появи ужасна сцена - труп на млад мъж, паднал по очи на тротоара в локва от собствената му кръв, в близост до паркираната кола на нейния Младен. В гротескна поза до колата бяха застинали още две тела на убити мъже. Сърцето й се преобърна в гърдите. Задуши я леден страх:
- Господи, не! Не и Младен! Не може да бъде! Сигурно е друг!- простена ужасена Виктория.
Но гласът на говорителката попари и малкото надежда, която таеше в душата си: ...
“…Отмъщение….показно убийство….борба за територии и надмощие на две пръстъпни групировки …. жертвите са идентифицирани. Единият е чужденец, българин с фалшив паспорт, издирван от Интерпол. Член е на едната от престъпните групи - Младен Стойчев …”
Това беше краят! Дошъл бе денят за плащане цената на нейните реализирани "мечти". Ужасна и страшно жестока цена – живота на нейния любим, бащата на нероденото й дете и завинаги изгубената за нея и детето й Родина...
“Струваше ли си, Господи? Безумна ли бях, та го тласнах сама към смъртта, заради моите женски капризи, заради непростима суета и лекомислие..? Аз съм виновна за смъртта му и за това, че детето ни ще се роди сираче в чужбина и с петно на челото - “дете на престъпник”! Не ми прощавай, Господи! Накажи ме за моя непростим грях! Нека това страшно чувство на вина и пробудената ми най – после съвест да горят сърцето ми до края на прокълнатия ми съсипан живот…”
Пред нея Младен лежеше в луксозния черен ковчег - единственото, което отнасяше със себе си в света, където на никого нищо не му е потребно.
Мракът пълзеше и свиваше в студената си прегръдка сърцето на Виктория.
В душата й като отровни змии се сплитаха в ужасен възел страхът, отчаянието и горчивото чувство на осъзнатата й вина…