автор: janita

Той е безмълвен спътник на всеки от нас.Често,забързани и превъзбудени от малките радости в живота ние не го забелязваме.Но когато нещастието с ледена ласка докосне някой близък нам човек, страхът ни показва своето истинско лице и ни кара да настръхваме от мисълта, че болката, страданието, смъртта могат да застигнат и нас.
Защото никой и нищо на този свят не е вечно.Не са вечни радостта, щастието.Понякога на безоблачния хоризонт се появява малко бяло облаче, носещо след себе си ураган от страдания.Тогава ние, хората със страх очакваме този ураган и превръщаме душите и домовете си в крепости, молейки се нещастието да ги отмине.
Може би в понятието страх е заложено очакване за нещо лошо, но и стремеж да се предпазим от него.Да изпитва страх, за човек е нещо нормално.Обратното състояние е далеч по - опасно.Защото, ако хората не изпитваха страх много от техните постъпки щяха да бъдат тълкувани като безумни, граничещи с лудостта.
Наистина проява на смелост е да спасиш давещ се човек, но лудост е да твърдиш, че не те е страх да се хвърлиш от последния етаж на 20 етажен панелен блок и да се опитваш да доказваш твърденията си.Това вече не е безстрашие, а болестно състояние.
Ето затова мисля, че е по - добре понякога да те нарекат - страхливец, отколкото да платиш с живота за накърненото си честолюбие.Та за какво ти е чест, щом вече няма да си жив?!На мъртъвците тя не им е потребна, нали?!