автор: traveller

Обичам
да съм аз и да съм той
в нозете на различните вселени.
Да съм различен, но да съм и свой,
когато ме разпитва сутрин времето.

Забравям
да сънувам брегове
и все тъй плувам в себе си навътре -
към своите наивни страхове
и тяхното несбъднато потръпване.

Обичам
да съм сам и да съм сляп,
защото няма нищо за разглеждане.
Вселените са в нас, умът е хляб
и лъжат ни, че всичко са надеждите.

Забравям
да попитам с думи как
мечтите ми се сбъдват - без да искат,
и как след всеки минал полумрак
пред мен изплува светлото – пречистено.

Обичам
да създавам онзи глас,
по който и слепец ще ме познае,
за да се чуди - мога ли и аз
дори незрящ света да разгадая?


Забравям
за минута всеки ден
страха, че нося лошото в ума си,
и пак преглъщам сенки от съмнения,
и се деля на малки сиви късове.

Обичам
да очаквам с всеки мрак
на гости да си дойда без да питам,
и сам да се посрещам - като знак,
че сам ще си пригласям на молитвите.

Забравям
да тъгувам, че от там,
където някак сам съм се намерил,
остана ми утехата да знам -
въздишките се сбъдват във неделите...