автор: IvanStefanov

     Закъсняхме. Късно разбрахме какво става. Усилихме ход, но по урвите се слизаше трудно. Внезапно притъмня. Небето стана зловещо. Грохотът след нас се засилваше. Светкавиците запляскаха по оголените камъни.
     После всичко се сля в един непрекъсващ грохот. Когато вече изгубихме надежда, че ще излезем на път или пътечка, при една светкавица ни се стори, че блесна прозорец.
     Свърнахме натам. След малко се очерта сграда. Вмъкнахме се. Едно доста голямо помещение, с една лампа в средата, над няколко събрани маси, и около тях човек до човек. Само мъже. В дъното, голям варел пригоден за печка. В салона цареше необичайна тишина. Явно хората се смутиха от посещението ни. Приседнахме около варела и дрехите ни започнаха да пушат. Започнахме да изваждаме нещата от раниците. Всичко беше прогизнало. Вече беше късно и явно щяхме да останем тук.      Откъм задната страна на салона, от някаква вратичка излезе човек и дойде при нас. Бил домакинът. За спане проблем няма, отгоре на тавана имало две стаички за зор заман, за ядене ще се намери нещо. Но цигари няма.
     - Няма, - вика. - Не пуша. - Поогледа се и продължи: - Освен от тая тайфа. При тях ще се намери.
     И додето говореше, един от масата стана и се приближи. Приближи се и подаде да запалим. Приклекна до нас и скоро разбра що за птици сме и какво правим тук. Явно това, което чу от нас го успокои. Върна се при другите, наведе се до тоя, до оня и нещо в салона започна да се променя. Пак от оная вратичка отзад, излязоха двама менгяни. Още не излезли и единият наду кларинет, а другият опъна акордеон. В салона отекнаха викове и докато ние с недоумение гледахме какво става, изведнъж виковете се превърнаха в рев. Зад менгяните изскочи жена. Завъртя се като пумпал, развъртя ръце и се понесе покрай голямата маса. Беше наметната с нещо широко, ни шал ни наметка. Кларинетът виеше като на недобито куче. Акордеонът ръмжеше. Ритъмът бързо се увеличаваше и жената се носеше, като се навеждаше ту към един, ту към друг. Един я пляскаше, друг я пощипваше, а тя отскачаше и продължаваше да се носи като фурия. В салона настана невъобразима шумотевица. Пляскаха с ръце, тропаха по масите, по пода, крещяха с пълен глас. След като направи няколко демонстративни кръга, в един момент жената ловко скочи на колената на един от седналите и от там, хоп на масата. Не спираше ни за миг. Понесе се между чашите, част от тях издрънчаха на пода. Тя вече се виждаше добре. Беше младо същество, явно от братовчедите. Възмургава, не много висока, но хващаше око и то така хващаше, че нито едно око не гледаше на другаде. Момичето затанцува по масата и в ритъма на танца започна да сваля и хвърля една по една оскъдните си одежди. Ревът в салона ставаше все по силен. Наближаваше сюблимен момент. Бяха останали съвсем малко дрешки и то само на някои места. Най-после и те полетяха настрани и на масата лудееше едно чисто голо тяло, което като че ли беше отлято от бронз и полирано. Отблясъците на оскъдната светлина създаваха фантастична обстановка.
Внезапно кларинетът секна, акордеонът изръмжа сърдито и спря. Момичето остана на масата като замръзнало, с вдигнати над главата ръце. Виковете секнаха за миг и веднага ревнаха:
     - Давай! Не спирай!
Но менгяните не почваха, момичето не мърдаше.
     - Плащам, давай! - изрева някой.
- Плащам!- реве друг глас, но циганката не мърда. Само гърдите и леко притреперват.
     - Плащам! - изрева някой със страшен глас и в следващия момент една космата ръка се протегна и плесна цигането по дупето. Дръпна ръката си и по кълката на момичето се свлече едра банкнота. Не можа да се залепи и падна. Друг направи втори опит, но и той не успя.
     - Дай мармалада! - изръмжа някой и друг сурна по масата една голяма пита, от нещо черно като асфалт, увито с оцапана кафеникава хартия. Оня, дето извика, тупна с ръка над питата и размаза лепкавата маса на една банкнота. Тоя път тя се залепи.
И в същия миг музиката гръмна. Циганката заситни и се понесе по масата. Танцът ставаше все по див и все по луд. Ръцете вече не я достигаха и някой скочи на масата. Отдолу му подаваха банкноти, той ги цапаше с мармалад и ги лепеше по момичето. Скоро то заприлича на нещо като пеперуда. Въпреки лудешкият танц, нищо не падаше. Мармаладът си вършеше работата.
Най-после изглежда, че момичето се умори и спря. Друг се покатери на масата и му поднесе пълна чаша с червено вино. То я надигна и пресуши без да я сваля от устата си. Още не свалило тая чаша в ръцете му бутаха друга. То надигна и нея, но само отпи. Дигна ръцете си високо над главата и изля чашата отгоре. Последва див рев. В ръцете на мъжа тикнаха пълна кана и той започна да я изсипва отгоре на главата и. Виното се стичаше по лицето и, а той си беше изкривил главата и опитваше да пие от стичащото се по носа и брадата вино. Издърпаха го и друг застана на негово място.
Внезапно кларинетът изпищя, а акордеонът изстръгна прочувствени звуци. Двамата даваха сигнал за нещо. За миг секнаха. Залата замря. И тогава се понесе една изумителна по нежност и изящество музика. Циганката направи няколко грациозни движения, пое подадената и кана с вино и отново дигна ръцете си високо над главата.
Обърна каната и виното започна бавно да се сипе над главата и се стичаше надолу покрай мармалада и банкнотите. Тя ситно потреперваше. Когато виното стигна до гърдите и, леко тропна с крак и викна.
     - Хоп!
Едновременно с тоя вик на масата скочи човек. Застана пред нея на колене и изви главата си нагоре. Циганката се изпъчи, гърдите и изхвръкнаха напред и от тях започна за тече тънка струйка вино. Тя се стичаше в една голяма отворена уста. Две големи ръце събрани в шепа събираха онова, което течеше от другата цица.
Когато каната свърши, циганката я хвърли настрана и ловки ръце я подеха. Само няколко мига и отново една пълна кана стоеше над главата на циганката и пред нея коленичеше мъж, но друг.
В салона беше пълна тишина. Само двата инструмента издаваха умопобъркващи звуци. Кларинетът като че ли следеше всяка капка вино и ако една не се уловеше и капнеше на масата, простенваше.
Изредиха се всичките.
В тоя миг входната врата се отвори широко и в рамката и застана фигура с униформа. Фенерчето в ръката му проблесна и обиколи салона. Униформата направи две крачки и зад него се откроиха още две фигури.
Кларинетът секна. Акордеонът простена като спукан.
Настана мъртва тишина.
Униформата дигна ръката си до устата и от там се понесе пронизителен писък на свирка. Последва команда.
     - По бараките, марш!
От салона бавно, без шум един по един се изнизаха всички. Последният от тях, като мина покрай ме, хвърли в краката ми кутия с цигари.
В салона останахме само ние. Гледахме се с неразбиращи погледи. След малко дойде домакинът.
     - Какво беше това чудо? - го питаме.
     - А, нищо особено. Днес дават заплати, а бурята ги изпрати рано.
     - А какви са тия хора?
     - Как какви? Затворници. - И като видя недоумението ни, продължи: - С леки присъди. Секат дърва за Горското. Само вечер ги прибират в техните бараки.
     - Ами ония, църните?
     - А, те са тук при всяко плащане.
Каза ни къде да спим и се прибра, а ние продължавахме да стоим до изстиващият варел и не обелвахме и дума.
Лампата изгасна. Само от време на време блясъкът на някоя закъсняла светкавица за миг осветяваше масата. На нея блестеше празната хартия от мармалад.
     Видението от полиран бронз, червено вино и диви страсти беше изчезнало за очите, но остави съмнението в главите ни: кой тази вечер беше осъден?