Беше олицитворение на нежността. Тънка, изящна, с плавни движения. Не жена, а съновидение. Гласът и тихичък, като шепот на поточе. Изящна.
Леко завеена, далече отнесена.
Живееше в свой собствен свят.
И картините и бяха такива. Безкрайно нежни, в някакви неоловими тонове. Изпървом се учудваш има ли ги или ги няма, като че ли гледаш само бялото платно или лист. А не можеш да си откъснеш очите. Феерия от багри, една от друга по нежни, една от друга по причудливи. И само цветя. Рисува модел, оголената плът на русокоса жена. При нея на главата и цъфва венец от синчец, в ръцете китка от цветя. И всичко потънало в омайваша мистичност. Голата плът се е превърнала в неземна хубост, моделът е приказна фея.
Беше от едно далечно градче до морето. В института влязла чак на третата година. И на приемните изпите си рисувала нейните съновидения. Оценявали ги с двойки. Имаше само майка. Баща и беше останал в унгарскита пуста през април четирисет и пета. Тогава била само на две годинки. Не го помнеше. Знаеше го от разказите на майката, от войнишките снимки и от един медал за храброст. Израстна без него, но със спомените и разказите за него.
-Одрала си му кожата-честичко изричаше майка и.
От двайсет години двете същества живееха сами, само с един спомен. Той ги беше така здраво сплел, че се бяха превърнали в едно същество.
Мариана и майка и.
От три години бяха се отдалечили. Само на разстоянието между малкото градче и столицата, но иначе си бяха пак заедно. В тия години Мариана се очерта като безспорен талант. Картините и ставаха все по силни и по изящни. Те респектираха. Като самата нея. И в това нямаше нищо чудно. Мариана рисуваше себе си, своя свят. Тя рисуваше нежността и красотата, а тях не можеш да отминеш. Пред тях не можеш да бъдеш равнодушен.
Имаха си двете свой свят и свои тайни, че по онова чумаво време не всичко беше за пред хорските очи и уши. Дори и влизането в храм. То не беше безибидно.А те на всеки голям църковен праздник влизаха и припалваха свещички за бог да прости и да сведат очи пред един свят за тях спомен. Понякога пропускаха някой и друг праздник, но великденските никога.
Баща и беше паднал пред Великден. И като се разделиха пак ходеха, но сами. Тук в столицата Мариана се вмъкваше в някой храм и смирено заставаше прикрита в някой ъгъл със свещичка в ръка. Последните години съвсем не беше безопасно да те видят, че посещаваш храм и то в големите праздници. Миналата година централният храм беше блокиран от конна милиция. А колко копой и съгледвачи наблюдаваха кой влиза и излиза, едва ли някой знаеше. Не малко студенти си изпатиха.
Та тая година на Мариана и хрумна вместо тук, за Великден да прескочи до Рилският манастир. Бяха минали двайсет години от гибелта на баща й. Реши и замина.
И там, на разпети петък опитала да се спотаява в ъглите, да прикрива свещичката, но...
....след няколко дни я привикали от Комсомола и й показали снимки. На тях Мариана със свещичка в ръка, зад нея образи на светци.
Изключиха я от института. За религиозни предразсъдаци, за идеологическа несъвместимост и още такива неща. Не и обясняваха много дълго. Всички врати за нея се затвориха. Прибра се в малкото градче при майка си, та двете по леко да понесат болката и унижението. Досието и вървеше пред нея, и затваряше всяка врата на която потропа. Тласкаше я неумолимо към безизходността. Отчаянието и нарасваше с всеки изминат ден. За нея вече беше мечта и за продавачка в магазин да се глави. Да излези извън тая страна беше невъзможно. Тя беше дамгосана.
Градчето беше край морето и Мариана прескачаше до плажа. През лятото се запозна с група германци. Десетина дни се срещаха почти всеки ден. Когато си заминаха, един от тях, русоляв, светъл и избелял като нейните картини и изпрати писмо. После още едно. Тя отговори чак на третото. След това те следваха едно след друго.
На другото лято русолявият германец дойде и я отведе в Германия. Оная западната. Не мина без проблеми, но преминаха стената.
От тогава минаха трийсетина години.
Стената падна.
Зимата си отиваше.
Беше пак пролет.
Лъхна вятър и донесе вести от оня дивият западен свят. И можехме да чуем и да видим какво са правили там, ония от нашият бранш. Що за култура са създавали, кои са я създавали.
Едно име се натрапваше.
Германско. Марияне фон Браун.
От снимките гледаше възрастна, побеляла, невероятно нежна жена.
Леко завеена, далече отнесена.
05.02.2004г